Фуа (Foix)

Фирмата, за която карам голямото бяло МПС, има сключен договор с фабриката в Бургос на една от големите марки за безалкохолни напитки (не е любимата ми, другата), които произвеждат и други неща, примерно чипс. И с този чипс имаме постоянни курсове до няколко дестинации във Франция и Италия. И по пътя за Италия, минавайки през Франция, когато при Байон се отклониш за Тулуза, по табелите започва да се появява името Фуа, наравно с това на Тулуза. Оставах с впечатлението, че това е, ако не чак толкова голям, то поне достатъчно голям и важен град. За важен, се оказа важен, но с деветте си хиляди и осемстотин жители не може да мине за голям.

На едно връщане от Италия реших да направя седмичната почивка в Тулуза, намерил съм си едно място за паркиране в източната промишлена зона, на 500 м от гара на регионалните влакчета. Общувам постоянно само с един от колегите ми, той е най-младия във фирмата, ’85-и набор, с останалите само, ако се налага. Та той в същото време правеше същия курс, който е до Ноале в Италия, село на двадесетина километра северно от Венеция. По това време във Венеция течеше ежегодния карнавал. Пристигнал в петък вечерта и трябва да стои там до понеделник, ужас, скука, кошмар за шофьорите. За да не споменавам име, ще нарека колегата Гуапо, обажда ми се: “Егати, требва да висим тука до понеделник, че умрем от скука, требва филми да гледам.” Казвам му: “Гуапо, в Ноале има гара, на 15 мин пеша е от теб, влаковете са на половин час, за 25 мин си във Венеция, сега е карнавала там, пълно е с хора, всички са маскирани, има сцени, музика, разходи се, билета за влака е около 4 евро.” Единственият въпрос, който ми зададе беше: “А дали ще намеря нещо за е**** (нецензурна дума, означаваща секс)”, на което аз му се развиках: “Ей, само това ви е в главите на шофьорите, боба, леба и да е** (същата нецензурна дума), ходи виж малко свят, разходи се, смеси се с хора малко.“ В събота сутринта беше хванал влака, излизайки от гарата във Венеция ми звъни: “Леле, леле, леле, тука има повече хора от София, бе…” В събота не беше успял да стигне даже до площад Сан Марко, Венеция си е лабиринт, беше се уморил от ходене, все забравям, че хората не могат да ходят като мен. В неделя беше повторил, беше отишъл до Сан Марко, после се беше загубил, но накрая благополучно намерил гарата и ми се обажда: “Еее, па така с разходка времето минава неусетно, супер е.“ Е какво разправям аз, но „старите кучета“ свикнали на „тежката“ работа, да чакат без да мърдат никъде, не вярват, че работата е лека и им дава възможност да видят Европа и да си разширят малко мирогледа. За тях шанс няма, но колегата Гуапо се запали да разглежда. На един човек да отвориш очите, си свършил добра работа. Аз хванах влака за Фуа и след около час бях там. Влакът продължава до градче близо до Андора, но не влиза в нея. Французи и испанци ходят в Андора на ски, интересно е да се види през този сезон, краят на февруари, на покривите на колите заедно със ски или сноуборд и сърф.

Първото нещо, което търся във всеки град е Туристическия офис. Според информацията в гугъл трябваше да работи в неделя до 18:00 часа, но това се оказа заблуда, не работеше.  И така без карта забродих по улиците на града.

Площадът до Туристическия офис, окастрените дървета, гълъби, по пейките почиващи пенсионери, деца. А аз започвам да търся информация, да живее мобилният интернет. Споменах, че Фуа не е голям град, но е важен, център е на департамент Ариеж в Южна Франция, регион Окситания, като дори не е най-малкият град център на департамент, има и по-малък от него, той е втори. Намира се на 85 км южно от Тулуза, на автомобилния път към Андора. Споменавал съм преди, че департаментите обикновено носят имената на реките, които минават през тях, та през Фуа тече река Ариеж (Ariège), а в града в нея се влива и река Арже (Arget).

Кметството. От което и по-широко място да снимаш, винаги в кадъра попада и Шато дьо Фуа, което заема хълма в средата на града. На негово място още римляните построили форт. Предполага се, че града е основан от Карл Велики с построяването на абатството на Сен Волусиен през 849 г. С построяването на абатството започва да се развива градският живот, който достига върха си през XIV век.

Насочвам се към главната забележителност, Шато дьо Фуа. То е било дом на графовете на Фуа.

Запазени средновековни къщи в центъра на града.

В неделя няма много местни по улиците, повечето хора са туристи, спрели за обяд във Фуа на път към планинските курорти на Андора. Вижда се на снимката градоустройственото решение за споделени улици между пешеходците и автомобилите, постлани с тротоарна настилка, и с отделени с оградки участъци.

Хълмът е надвиснал над града, настройвам се да снимам от стените на шатото…

Но ме посреща тази табела, която е само на френски, но думата „fermé“ ми е много добре позната, означава затворен. С удоволствие очакват нашата среща през юни 2019 г., пише още на табелата. Разочарован съм, но продължавам.

Снимах си поне табелата с информацията за шатото. Само на френски е, но аз нали съм полиглот, не е чак такъв проблем. Шато дьо Фуа е построено на стратегическо място, хълмът около реките Ариеж и Арже, на запад от центъра на града. Било е дом на графовете на Фуа. По-голямата част от него е построена от XII до XIV векове. Била е силна крепост. През 1840 г. е обявена за исторически паметник, но до 1864 г. се е ползвала за затвор. Има интересни готически елементи по кулите, които не можах да видя на живо, но юни не е далече, явно ще се връщам пак тук.

Тесните и ниски тунели, през които от една улица излизаш на друга.

Църквата на абатството Сен Волусиен, около което е възникнал градът. Изграждането ѝ е започнало през 1104 г., след като абатството е било превзето и е решено да се построи църква за съхранение на мощите на светеца. По време на религиозните войни, католици – хугеноти, абатството е разрушено и мощите са изгорени. През 1609 г. започва реконструкция, която е завършена чак през 1670 г. От оригиналната църква е останал един портал и основите на корабите, забравих да спомена, че църквата е трикорабна. В църквата има орган, монтиран през 1869 г. и основно възстановен през 2007 г. За съжаление и църквата беше затворена, и не съм го видял с очите си, само преразказвам какво научих от гугъл.

Срадата на префектурата на департамент Ариеж, която е залепена за църквата.

Реших, че като не мога да разгледам шатото, което стърчи над града, поне да го обиколя от всички страни.

Река Арже.

От западната страна на хълма.

Сградата на Кес д‘Епарн (Спестовната каса).

На кръговото пред спестовната каса.

Паметник-чешма на Габриел Форе (Gabriel Fauré), композитор, органист, пианист и преподавател, роден в близкия град Памие (Pamiers).

Във всички по-малки френски градове срещам такива покрити площадчета, на които се организират празници и пазари.

Пощата. По стила на сградата предполагам, че е строена в началото на XX век.

Паметник на загиналите жители на Фуа в Голямата (първата световна) и Втората световна война.

Река Ариеж. Патриотарите в България постоянно тръбят, че сме единствената страна отвсякъде обградена от собствени територии, което само показва непознаване на европейската история. Из цяла Европа народи и територии преливат от една държава в друга. Гербът на Фуа, който идва от графовете на Фуа, е щит с червени и златни ивици, каквото е и знамето. Същите елементи ги има и на знамето и герба на Каталуня, Андора, Арагон.

Може да е малък град, но вече е стъпил здраво в XXI век със зарядна станция за електромобили.

В центъра има и нови сгради, но трябва да се измисли нещо за контейнерите за разделно събиране на отпадъци, винаги са на места развалящи ми снимките.

В историческия център на града на всяка улица има табела с историята на улицата, датировка на построяването на по-важните сгради, за съжаление са само на френски, а повече от една табела да чета на френски ми идва в повече.

Уличките покрай хълма с шатото. По време на войните между католици и протестанти, освен абатството е разрушен почти целия град. През 1582 година е възстановен от католиците, а през 1589 г. графът на Фуа, Анри Наварски е коронован за крал на Франция като Анри IV, наречен по-късно Велики. Град По, където е роден Анри IV e на около 200 км западно от Фуа.

И поглед от другата страна на същото място. Това е улица Гран Дюк, част от задължителната туристическа обиколка.

И пак се връщам на улиците и настилката им. Вертикалната планировка, отводняването, качеството на работата, материалите са на по-високо ниво от в една европейска столица на 2000 км по на изток.

Площад Жорж Дютил, кръстен на бивш кмет на Фуа. Едва ли някой ще кръсти площад на Фандъкова.

Черен лебед – фонтан.

Паркчето зад туристическия офис. Около града има и интересни планински маршрути, но един следобед не стига.

И отново река Ариеж с надвисналите над нея сгради и Пиренеите на хоризонта. Снимката е от моста, който води към гарата, това е винаги посоката в края на разходката. Целта ми никога не е да видя и науча всичко за един град, но за един следобед, доколкото можах, се запознах с още един европейски град.

Гуадалахара (Guadalajara)

Днес съм в Гуадалахара, Испания. По света има още няколко града с това име, като най-известен е този в Мексико, но всички носят името на този, той е първи. Бях в Гуадалахара преди малко повече от месец, и повечето снимки са оттогава, има и няколко от днес, личат по сезона, в Испания вече е пролет.

Гуадалахара е град в централната част на Иберийския полуостров, на 60 км североизточно от Мадрид. Главен град е на провинция Гуадалахара в автономната област Кастилия – Ла Манча. Разположен е на хълм на левия бряг на река Енарес (Henares). Жителите са близо 85 000 и се наричат гуадалахареньо/гуадалахареня. Той е вторият по население град в Кастилия – Ла Манча след Албасете. Пише, че климатът му е континентален средиземноморски с дълги и студени зими, надморската височина на централния площад е 708 м, и с къси и много горещи лета. Предишният път бях тук в началото на февруари и грееше слънце и не беше студено, а днес цял ден съм само по тениска на 22 градуса. Явно глобалното затопляне е стигнало и тук.

Преди дойдох до тук с влака от Мадрид, и по пътя от гарата към центъра, в единия край на този парк, стратегически, е разположен Туристическият информационен център. Взех карта, която днес забравих, дойдох с колелото от близкото градче Аловера (около 8-9 км), където оставих камиона.

Гуадалахара е основана от арабите между VIII и IX в. Смята се, че името му идва от андалусийския арабски „wād al-ḥaŷarah“, което означава Долина на камъните или Каменна река. В околността е имало римско селище с името Ариака, чието име се предполага, че означава същото. За римското селище няма археологически доказателства досега, споменава се само в текстове като селище на пътя между Цезараугуста (Сарагоса) и Емерита (Мерида), североизточно от Комплутум (Алкалá де Енарес).

През 1085 г., докато България е под византийско робство, Алвар Фаньес де Минайа (средният паметник) завладява града за краля на Леон Алфонсо VI. От този момент до 1212 г. градът е на бойното поле във войната между испанците и арабите. На десния паметник е Израк ибн Мунтил, губернатор на арабския град, роден в Гуадалахара. На левия паметник е Нуньо Белтран де Гусман, конкистадор (завоевател), положил основите на град Гуадалахара в Мексико.

През втората половина на XIV век в града се заселва семейство Мендоса, което с постиженията си помага през 1460 г. крал Енрике IV да даде на селището титлата град и други привилегии. С това семейство е свързана и най-голямата забележителност в Гуадалахара, Дворецът на ел Инфантадо. Семейство Мендоса държат титлата херцог на Ел Инфантадо от 1475 г. Строежът на двореца е започнат през 1480 г. от Иньиго Лопес де Мендоса, маркиз Сантийана, втори херцог Ел Инфантадо, като през 1483 г. е завършена фасадата. Сега сградата е Музея на Гуадалахара. Не знам какъв ден уцелих, беше първата неделя на февруари, но входът беше безплатен.

Централният вход в двореца, богато орнаментиран. През 1560 г. тук се е състояла сватбата на крал Фелипе II Изабел де Валоа. Сегашният крал на Испания пак е Фелипе, но Шести.

От главния вход се влиза в тази галерия, която води до вътрешния двор на двореца. През 1569 г. петият херцог Ел Инфантадо прави реконструкция на двореца, като наема италианските майстори, които са работили по двореца Ескориал.

Фасадите към вътрешния двор са богато декорирани с повтарящи се елементи. При реконтрукцията са направени нови прозорци, за да влиза повече слънце, а от западната страна на двореца е направен парк.

Из залите на двореца, в който се помещава музея.

Изрисуваните през Ренесанса тавани. През 1936 г. по време на Гражданската война в Испания, дворецът е бомбардиран и частично разрушен. След войната е възстановен, като в него се е помещавала градската управа на Гуадалахара, като за херцозите ел Инфантадо са отделени помещения за жилище и архив. През 1961 г. е реализиран голям проект за превръщането му в музей. Прави се пълна реконструкция и реставрация.

Фасадата откъм парка. През 2010 г. се предлага специална кандидатура на двореца за част от Световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Паркът на двореца. По данни от 2015 г. в града живеят около 10 000 имигранти, около 12% от цялото население, като най-голям процент са румънците (3481), мароканци (1896), перуанци (486), китайци (436) и… българи (407).

Ел Комендадор. Баща на доня Инес, която нямам идея коя е, но явно е много важна за испанците. Потърсих я в Гугъл, че ми стана интересно коя е, но ми излизе само, че е съпруга на Дон Гонсало, който и да е той, всичко друго беше хотели с името Доня Инес и Дон Гонсало.

Параклис Дон Луис де Лусена. Първоначално е бил наречен Дева Мария от Ангелите (Nuestra Señora de Los Angeles). Построен е от хуманиста Луис де Луцена през XVI век и първоначално е бил пристройка към църквата Сан Мигел до разрушаването и през 1887 г.

Катедралата Санта Мария. Построена е на мястото на джамия през XIV век, трикорабна. През XVII век е реконструирана. Беше пълно с хора и маналия път и днес, явно неделната литургия е много посещавана. Заради многото хора не изявих никакво желание да вляза вътре, а прочетох, че има много красив олтар, задоволих се само с външните ренесансови колони и капители.

Зловещите фигури, поне за мен, на площада пред църквата, приличат на членове на Ку Клукс Клан, а иначе нормално католическо облекло за шествия.

Торреон де Аламин е кула от крепостните стени, които са опасвали града. Построена е през XIV век, когато е правено подсилване и обновяване на градските стени. Закрит от цъфналите дръвчета е мостът на Инфантата от същата епоха. До кулата е имало градска порта.

Сградата на Дипутасион де Гуадалахара, което е нещо като Областна управа на Провинция Гуадалахара. Провинциите в Испания са като нашите области.

Пласа Санто Доминго (Площад Света Неделя, но неделя на испански е в мъжки род) с църквата Сан Хинес, която е в ремонт. Отляво се виждат перголи покрити с растителност, под които има пейки.

Снимката е от началото на февруари, когато беше леко хладно, днес на тези пейки, под перголата, беше пълно с хора. Слънцето в Испания пече жестоко, за половин час с колелото по пътя без никаква сянка, ако не бях с каска, главата ми щеше да изгори.

Да, от дърветата се правят книги. Скоро минах покрай библиотеката в Бургос, която е в модерна сграда с големи витрини и вътре се вижда всичко, и беше пълно с хора. Библиотеката на Гуадалахара е в стар дворец, а те са с малки прозорци и не се вижда какво се случва вътре.

Паркчето на площад Санто Доминго. Има паметник на някакъв важен генерал.

Централната пешеходна улица Кайе Майор, Голямата улица. В неделя работят само магазините на китайците, явно още не са разбрали, че могат да си дават и почивен ден.

На кайе Майор е църквата Сан Николас Ел Реал. Бароковата сграда е построена през XVII век. Испанците явно нямат проблем църква да е на калкан със съседните сгради.

Кметството. Намира се на Пласа Майор, Големият площад, който не е много голям. В тази сграда Кметството се помещава от 1906 г. Вътре се пазят щитове и гербове с различен произход, както и някакви маси на Сан Хинес, но в неделя е затворено.

Зад Кметството, на пласа Давалос, срещу Библиотеката, се намира тази скулптура на малка предачка, предполагам е Спящата красавица преди да се убоде и да заспи.

Библиотеката на Гуадалахара, която се помещава в двореца Давалос. Той е построен през XVI век от Ернандо де Авалон Карион. Сградата има вътрешен двор, който не видях, защото в неделя всичко обществено е затворено.

Сантуарио (Светилището) на Дева Мария от Антигуа. Най-старата църква в Гуадалахара, която е била действаща по времето на Халифата. През XVII век е основно реконструирана.

Музей Франсиско Собрино. Франсиско Собрино (1932 – 2014) е скулптор роден в Гуадалахара. На преден план е негова работа, но отляво се вижда добре екипиран пожарникар, който си събира инвентара, та и тук не можах да вляза.

Пасео (Алея) д-р Фернандес Ипарагире. На тази алея са паметниците, които са в началото, както и доста други на разни местни герои и общественици, неизвестни за мен.

Пласа де Торос, арената за борба с бикове.

Във всички ниши на сградата има картини от керамични плочки със сцени от бикоборството.

Парк де Адоратрисес. В него се намира другата важна забележителност, Пантеонът на херцогиня Севийано.

Пантеонът е построен между 1882 и 1916 г. по поръчка на доня Мария Диега Десмаисиерес и Севийано, графиня де ла Вега и херцогиня Севийано, имаше и неин паметник на алеята с паметниците. Проектът е на бургоския архитект Рикардо Веласкес Боско, който е известен с реставрацията на джамията в Кордоба и Кристалния дворец в парка Ретиро в Мадрид. Снимал съм през оградата, и тук беше затворено.

Завършвам с нощна снимка на единственото място, което успях да разгледам и отвътре, Дворецът дел Инфантадо, в който се помещава Музеят на Гуадалахара. Запазени са и останките, само части от външните стени, на арабския Алкасар (дворец), но са затворени за посещения. За ужас на някои „колеги“, които щели да накарат шефа да ми забрани да обикалям, не разбрах защо, утре продължавам към следващото място за разглеждане. Как да обясниш на бай Ганьо, че аз карам камион, заради обикалянето, не може да асимилира тази информация по никакъв начин с ограничената си глава.