Ангулем (Angoulême)

В последния ден на 2019 година ще ви разкажа за Ангулем. За първи път се сблъсках с името на този френски град в книгите на Александър Дюма, в името на една от известните му героини, Маргьорит дьо Валоа графиня д’Ангулем, по-позната като Кралица Марго. Тя е реална историческа личност и това е родният ѝ град. Затова няма никаква изненада, че в центъра на града, точно до Кметството, което до преди реконструкцията на сградата през XIX век, е бил замъкът на графовете на Ангулем, където е родена, се извисява нейна статуя в цял ръст.

Ангулем е град в югозападна Франция, главен град на департамент Шаронт (Charente) в регион Нова Аквитания. С малко над 41 000 жители в моята класация на градовете е с оценка „град, в който не бих живял“, но за разходка и добро прекарване на някой уикенд е идеален. Агломерацията му, която се нарича Голям Ангулем, е с население около 110 000 души. Намира се на 134 км североизточно от центъра на регион Нова Аквитания, град Бордо. Разположен е върху нещо като плато с изглед към меандър образуван от река Шаронт и притока ѝ Ангиен. Покрай града минава национален път N10, който е безплатна алтернатива на магистрала А10 Бордо – Париж. Свързан е със столицата и с високоскоростните влакове TGV. Още първият ми курс с голямото бяло МПС минаваше покрай Ангулем, и от пътя се открива много красива панорама към града, с кулите на катедралата, на Кметството, и си признавам, че тогава го обърках с папския град във Франция. Но бързо се сетих, че папския град беше Авиньон.

Кметството.

Градът е център на агломерация, която във времето е останала една от най-индустриализираните между реките Лоара и Гарона. Хартиена промишленост развивана още от XVI век, леярна и електромеханическа развити в по-ново време. Университетски център с богат културен живот. Най-известното културно събитие в Ангулем е Международният фестивал на комиксите, в града има и музей на тази тема. По калканите из целия град са изрисувани сцени от популярни френски комикси, които в туристическата карта на града са отбелязани като забележителности и са предмет на специална обиколка. На тях ще отделя друга публикация, за да мога в тази да се съсредоточа върху града. В града се провежда и Международния франкофонски филмов фестивал.

Вътрешният двор на Кметството, в миналото замъкът на графовете на Ангулем.

Градът е свързан с останалия свят и с въздушен транспорт. Летище Ангулем – Коняк се намира на около 10 км северно от града.

Замъкът на Ангулем. Южната и източната фасади на Кметството.

Историята на града преди Римския период не е много известна. Възход е отчетен в края на Римския период. В края на VIII век преминава към Франкското кралско.

Градината зад Кметството.

По времето на Стогодишната война е управляван от англичаните, които са изгонени през 1373 г. от Шарл V, който дава на града огромни привилегии. Земите на Ангулем са дадени на Луи д’Орлеан от брат му крал Шарл VI през 1394 г. След това управлението преминава в сина му Жан, който е дядо на вече споменатата Маргьорит д’Ангулем, която като съпруга на Анри IV e кралица на Франция и Навара и героиня на Александър Дюма.

Сграда в стил Ар Деко на площад Ню Йорк.

По времето на крал Франсоа I, който е бил граф на Ангулем, италианският мореплавател Джовани ди Верацано, завръщайки се от експедиция в Индиите, съобщава че е открил нова земя, която е кръстил Нов Ангулем, в негова чест. По късно тази земя е наричана Нов Амстердам, което е старото име на съвременния град Ню Йорк.

Тетърът.

Няма да ви занимавам повече с история. Нататък просто ще се разходим из града. Понеже съм бил много пъти в Ангулем, снимките са от различни сезони и на някои се вижда синьо небе, на други сиви облаци. Първият път, в който бях тук, при обиколката ми с колелото се превърнах в мокро коте от един проливен дъжд. Каската, с която си карам колелото, е от тукашния Декатлон.

Площад Ню Йорк.

На снимката е алеята, която води от Кметството към една тераса, на която има монумент на Мари Франсоа Сади Карно, президент на Франция от края на XIX век, много почитан във Франция. Племенник е на учения Никола Леонард Сади Карно, на чието име е кръстен Цикълът на Карно в термодинамиката.

Монументът на Карно.

От терасата с Монумента на Карно се открива гледка към южните квартали на града.

Изглед от Монумента на Карно към площад Ню Йорк.

В града съм бил винаги в събота и неделя, когато явно студентите пътуват до близките си родни места и не съм заварвал младежко оживление. Не че заведенията са празни, но няма суматоха и навалица като в Бордо.

Катедралата Сен Пиер.

Катедралата на Англулем е построена в романската архитектурна и скулптурна традиция. Достигналата до съвремието катедрала е завършена през 1128 година. Преди това на нейно място е имало няколко църковни сгради, които са били разрушавани и опожарявани по време на разните нашествия.

Камбанарията на Катедралата.

Фасадата на Катедралата е украсена с повече от 70 скулптури, организирани в две теми, Възнесение и Страшният съд. Сградата има три купола.

Музеят на Ангулем.

На гърба на Катедралата се намира Музеят на Ангулем.

Площад Франсис Лувел и Съдебната палата.

При строежа на Съдебната палата са открити останки на Римски терми.

Плас дю Минаж.

В старата част на града има много такива приятни площадчета.

Плас Маренго.

На изток от кметството има пешеходна зона с магазини, банки, разни учреждения.

Църква Сен Мартиал.

И на мястото на тази църква преди запазената досега е имало няколко други. Съществуващата сега е завършена през 1856 г.

Мол на Марсово поле.

Като във всеки съвременен град и Ангулем си има мол. Той е изграден на Марсово поле и е подземен. Над земята са само входовете.

Халите.

Запазена е и старата сграда на Халите, която продължава да изпълнява първоначалните си функции.

Още една църква.

Във френските градове винаги има много църква. Тази е към стара болница.

Плас дю Пале.
Зелената градина.

Буквално така е името на градината Жардин Верт.

Запазени са част от стените на града.

Още един търговски център.

В дъното на снимката в Музеят на комиксите.

Река Шаронт.

Градинка в краен квартал.

Църква Нотр Дам д’Обези.

Фуа (Foix)

Фирмата, за която карам голямото бяло МПС, има сключен договор с фабриката в Бургос на една от големите марки за безалкохолни напитки (не е любимата ми, другата), които произвеждат и други неща, примерно чипс. И с този чипс имаме постоянни курсове до няколко дестинации във Франция и Италия. И по пътя за Италия, минавайки през Франция, когато при Байон се отклониш за Тулуза, по табелите започва да се появява името Фуа, наравно с това на Тулуза. Оставах с впечатлението, че това е, ако не чак толкова голям, то поне достатъчно голям и важен град. За важен, се оказа важен, но с деветте си хиляди и осемстотин жители не може да мине за голям.

На едно връщане от Италия реших да направя седмичната почивка в Тулуза, намерил съм си едно място за паркиране в източната промишлена зона, на 500 м от гара на регионалните влакчета. Общувам постоянно само с един от колегите ми, той е най-младия във фирмата, ’85-и набор, с останалите само, ако се налага. Та той в същото време правеше същия курс, който е до Ноале в Италия, село на двадесетина километра северно от Венеция. По това време във Венеция течеше ежегодния карнавал. Пристигнал в петък вечерта и трябва да стои там до понеделник, ужас, скука, кошмар за шофьорите. За да не споменавам име, ще нарека колегата Гуапо, обажда ми се: “Егати, требва да висим тука до понеделник, че умрем от скука, требва филми да гледам.” Казвам му: “Гуапо, в Ноале има гара, на 15 мин пеша е от теб, влаковете са на половин час, за 25 мин си във Венеция, сега е карнавала там, пълно е с хора, всички са маскирани, има сцени, музика, разходи се, билета за влака е около 4 евро.” Единственият въпрос, който ми зададе беше: “А дали ще намеря нещо за е**** (нецензурна дума, означаваща секс)”, на което аз му се развиках: “Ей, само това ви е в главите на шофьорите, боба, леба и да е** (същата нецензурна дума), ходи виж малко свят, разходи се, смеси се с хора малко.“ В събота сутринта беше хванал влака, излизайки от гарата във Венеция ми звъни: “Леле, леле, леле, тука има повече хора от София, бе…” В събота не беше успял да стигне даже до площад Сан Марко, Венеция си е лабиринт, беше се уморил от ходене, все забравям, че хората не могат да ходят като мен. В неделя беше повторил, беше отишъл до Сан Марко, после се беше загубил, но накрая благополучно намерил гарата и ми се обажда: “Еее, па така с разходка времето минава неусетно, супер е.“ Е какво разправям аз, но „старите кучета“ свикнали на „тежката“ работа, да чакат без да мърдат никъде, не вярват, че работата е лека и им дава възможност да видят Европа и да си разширят малко мирогледа. За тях шанс няма, но колегата Гуапо се запали да разглежда. На един човек да отвориш очите, си свършил добра работа. Аз хванах влака за Фуа и след около час бях там. Влакът продължава до градче близо до Андора, но не влиза в нея. Французи и испанци ходят в Андора на ски, интересно е да се види през този сезон, краят на февруари, на покривите на колите заедно със ски или сноуборд и сърф.

Първото нещо, което търся във всеки град е Туристическия офис. Според информацията в гугъл трябваше да работи в неделя до 18:00 часа, но това се оказа заблуда, не работеше.  И така без карта забродих по улиците на града.

Площадът до Туристическия офис, окастрените дървета, гълъби, по пейките почиващи пенсионери, деца. А аз започвам да търся информация, да живее мобилният интернет. Споменах, че Фуа не е голям град, но е важен, център е на департамент Ариеж в Южна Франция, регион Окситания, като дори не е най-малкият град център на департамент, има и по-малък от него, той е втори. Намира се на 85 км южно от Тулуза, на автомобилния път към Андора. Споменавал съм преди, че департаментите обикновено носят имената на реките, които минават през тях, та през Фуа тече река Ариеж (Ariège), а в града в нея се влива и река Арже (Arget).

Кметството. От което и по-широко място да снимаш, винаги в кадъра попада и Шато дьо Фуа, което заема хълма в средата на града. На негово място още римляните построили форт. Предполага се, че града е основан от Карл Велики с построяването на абатството на Сен Волусиен през 849 г. С построяването на абатството започва да се развива градският живот, който достига върха си през XIV век.

Насочвам се към главната забележителност, Шато дьо Фуа. То е било дом на графовете на Фуа.

Запазени средновековни къщи в центъра на града.

В неделя няма много местни по улиците, повечето хора са туристи, спрели за обяд във Фуа на път към планинските курорти на Андора. Вижда се на снимката градоустройственото решение за споделени улици между пешеходците и автомобилите, постлани с тротоарна настилка, и с отделени с оградки участъци.

Хълмът е надвиснал над града, настройвам се да снимам от стените на шатото…

Но ме посреща тази табела, която е само на френски, но думата „fermé“ ми е много добре позната, означава затворен. С удоволствие очакват нашата среща през юни 2019 г., пише още на табелата. Разочарован съм, но продължавам.

Снимах си поне табелата с информацията за шатото. Само на френски е, но аз нали съм полиглот, не е чак такъв проблем. Шато дьо Фуа е построено на стратегическо място, хълмът около реките Ариеж и Арже, на запад от центъра на града. Било е дом на графовете на Фуа. По-голямата част от него е построена от XII до XIV векове. Била е силна крепост. През 1840 г. е обявена за исторически паметник, но до 1864 г. се е ползвала за затвор. Има интересни готически елементи по кулите, които не можах да видя на живо, но юни не е далече, явно ще се връщам пак тук.

Тесните и ниски тунели, през които от една улица излизаш на друга.

Църквата на абатството Сен Волусиен, около което е възникнал градът. Изграждането ѝ е започнало през 1104 г., след като абатството е било превзето и е решено да се построи църква за съхранение на мощите на светеца. По време на религиозните войни, католици – хугеноти, абатството е разрушено и мощите са изгорени. През 1609 г. започва реконструкция, която е завършена чак през 1670 г. От оригиналната църква е останал един портал и основите на корабите, забравих да спомена, че църквата е трикорабна. В църквата има орган, монтиран през 1869 г. и основно възстановен през 2007 г. За съжаление и църквата беше затворена, и не съм го видял с очите си, само преразказвам какво научих от гугъл.

Срадата на префектурата на департамент Ариеж, която е залепена за църквата.

Реших, че като не мога да разгледам шатото, което стърчи над града, поне да го обиколя от всички страни.

Река Арже.

От западната страна на хълма.

Сградата на Кес д‘Епарн (Спестовната каса).

На кръговото пред спестовната каса.

Паметник-чешма на Габриел Форе (Gabriel Fauré), композитор, органист, пианист и преподавател, роден в близкия град Памие (Pamiers).

Във всички по-малки френски градове срещам такива покрити площадчета, на които се организират празници и пазари.

Пощата. По стила на сградата предполагам, че е строена в началото на XX век.

Паметник на загиналите жители на Фуа в Голямата (първата световна) и Втората световна война.

Река Ариеж. Патриотарите в България постоянно тръбят, че сме единствената страна отвсякъде обградена от собствени територии, което само показва непознаване на европейската история. Из цяла Европа народи и територии преливат от една държава в друга. Гербът на Фуа, който идва от графовете на Фуа, е щит с червени и златни ивици, каквото е и знамето. Същите елементи ги има и на знамето и герба на Каталуня, Андора, Арагон.

Може да е малък град, но вече е стъпил здраво в XXI век със зарядна станция за електромобили.

В центъра има и нови сгради, но трябва да се измисли нещо за контейнерите за разделно събиране на отпадъци, винаги са на места развалящи ми снимките.

В историческия център на града на всяка улица има табела с историята на улицата, датировка на построяването на по-важните сгради, за съжаление са само на френски, а повече от една табела да чета на френски ми идва в повече.

Уличките покрай хълма с шатото. По време на войните между католици и протестанти, освен абатството е разрушен почти целия град. През 1582 година е възстановен от католиците, а през 1589 г. графът на Фуа, Анри Наварски е коронован за крал на Франция като Анри IV, наречен по-късно Велики. Град По, където е роден Анри IV e на около 200 км западно от Фуа.

И поглед от другата страна на същото място. Това е улица Гран Дюк, част от задължителната туристическа обиколка.

И пак се връщам на улиците и настилката им. Вертикалната планировка, отводняването, качеството на работата, материалите са на по-високо ниво от в една европейска столица на 2000 км по на изток.

Площад Жорж Дютил, кръстен на бивш кмет на Фуа. Едва ли някой ще кръсти площад на Фандъкова.

Черен лебед – фонтан.

Паркчето зад туристическия офис. Около града има и интересни планински маршрути, но един следобед не стига.

И отново река Ариеж с надвисналите над нея сгради и Пиренеите на хоризонта. Снимката е от моста, който води към гарата, това е винаги посоката в края на разходката. Целта ми никога не е да видя и науча всичко за един град, но за един следобед, доколкото можах, се запознах с още един европейски град.

Гуадалахара (Guadalajara)

Днес съм в Гуадалахара, Испания. По света има още няколко града с това име, като най-известен е този в Мексико, но всички носят името на този, той е първи. Бях в Гуадалахара преди малко повече от месец, и повечето снимки са оттогава, има и няколко от днес, личат по сезона, в Испания вече е пролет.

Гуадалахара е град в централната част на Иберийския полуостров, на 60 км североизточно от Мадрид. Главен град е на провинция Гуадалахара в автономната област Кастилия – Ла Манча. Разположен е на хълм на левия бряг на река Енарес (Henares). Жителите са близо 85 000 и се наричат гуадалахареньо/гуадалахареня. Той е вторият по население град в Кастилия – Ла Манча след Албасете. Пише, че климатът му е континентален средиземноморски с дълги и студени зими, надморската височина на централния площад е 708 м, и с къси и много горещи лета. Предишният път бях тук в началото на февруари и грееше слънце и не беше студено, а днес цял ден съм само по тениска на 22 градуса. Явно глобалното затопляне е стигнало и тук.

Преди дойдох до тук с влака от Мадрид, и по пътя от гарата към центъра, в единия край на този парк, стратегически, е разположен Туристическият информационен център. Взех карта, която днес забравих, дойдох с колелото от близкото градче Аловера (около 8-9 км), където оставих камиона.

Гуадалахара е основана от арабите между VIII и IX в. Смята се, че името му идва от андалусийския арабски „wād al-ḥaŷarah“, което означава Долина на камъните или Каменна река. В околността е имало римско селище с името Ариака, чието име се предполага, че означава същото. За римското селище няма археологически доказателства досега, споменава се само в текстове като селище на пътя между Цезараугуста (Сарагоса) и Емерита (Мерида), североизточно от Комплутум (Алкалá де Енарес).

През 1085 г., докато България е под византийско робство, Алвар Фаньес де Минайа (средният паметник) завладява града за краля на Леон Алфонсо VI. От този момент до 1212 г. градът е на бойното поле във войната между испанците и арабите. На десния паметник е Израк ибн Мунтил, губернатор на арабския град, роден в Гуадалахара. На левия паметник е Нуньо Белтран де Гусман, конкистадор (завоевател), положил основите на град Гуадалахара в Мексико.

През втората половина на XIV век в града се заселва семейство Мендоса, което с постиженията си помага през 1460 г. крал Енрике IV да даде на селището титлата град и други привилегии. С това семейство е свързана и най-голямата забележителност в Гуадалахара, Дворецът на ел Инфантадо. Семейство Мендоса държат титлата херцог на Ел Инфантадо от 1475 г. Строежът на двореца е започнат през 1480 г. от Иньиго Лопес де Мендоса, маркиз Сантийана, втори херцог Ел Инфантадо, като през 1483 г. е завършена фасадата. Сега сградата е Музея на Гуадалахара. Не знам какъв ден уцелих, беше първата неделя на февруари, но входът беше безплатен.

Централният вход в двореца, богато орнаментиран. През 1560 г. тук се е състояла сватбата на крал Фелипе II Изабел де Валоа. Сегашният крал на Испания пак е Фелипе, но Шести.

От главния вход се влиза в тази галерия, която води до вътрешния двор на двореца. През 1569 г. петият херцог Ел Инфантадо прави реконструкция на двореца, като наема италианските майстори, които са работили по двореца Ескориал.

Фасадите към вътрешния двор са богато декорирани с повтарящи се елементи. При реконтрукцията са направени нови прозорци, за да влиза повече слънце, а от западната страна на двореца е направен парк.

Из залите на двореца, в който се помещава музея.

Изрисуваните през Ренесанса тавани. През 1936 г. по време на Гражданската война в Испания, дворецът е бомбардиран и частично разрушен. След войната е възстановен, като в него се е помещавала градската управа на Гуадалахара, като за херцозите ел Инфантадо са отделени помещения за жилище и архив. През 1961 г. е реализиран голям проект за превръщането му в музей. Прави се пълна реконструкция и реставрация.

Фасадата откъм парка. През 2010 г. се предлага специална кандидатура на двореца за част от Световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Паркът на двореца. По данни от 2015 г. в града живеят около 10 000 имигранти, около 12% от цялото население, като най-голям процент са румънците (3481), мароканци (1896), перуанци (486), китайци (436) и… българи (407).

Ел Комендадор. Баща на доня Инес, която нямам идея коя е, но явно е много важна за испанците. Потърсих я в Гугъл, че ми стана интересно коя е, но ми излизе само, че е съпруга на Дон Гонсало, който и да е той, всичко друго беше хотели с името Доня Инес и Дон Гонсало.

Параклис Дон Луис де Лусена. Първоначално е бил наречен Дева Мария от Ангелите (Nuestra Señora de Los Angeles). Построен е от хуманиста Луис де Луцена през XVI век и първоначално е бил пристройка към църквата Сан Мигел до разрушаването и през 1887 г.

Катедралата Санта Мария. Построена е на мястото на джамия през XIV век, трикорабна. През XVII век е реконструирана. Беше пълно с хора и маналия път и днес, явно неделната литургия е много посещавана. Заради многото хора не изявих никакво желание да вляза вътре, а прочетох, че има много красив олтар, задоволих се само с външните ренесансови колони и капители.

Зловещите фигури, поне за мен, на площада пред църквата, приличат на членове на Ку Клукс Клан, а иначе нормално католическо облекло за шествия.

Торреон де Аламин е кула от крепостните стени, които са опасвали града. Построена е през XIV век, когато е правено подсилване и обновяване на градските стени. Закрит от цъфналите дръвчета е мостът на Инфантата от същата епоха. До кулата е имало градска порта.

Сградата на Дипутасион де Гуадалахара, което е нещо като Областна управа на Провинция Гуадалахара. Провинциите в Испания са като нашите области.

Пласа Санто Доминго (Площад Света Неделя, но неделя на испански е в мъжки род) с църквата Сан Хинес, която е в ремонт. Отляво се виждат перголи покрити с растителност, под които има пейки.

Снимката е от началото на февруари, когато беше леко хладно, днес на тези пейки, под перголата, беше пълно с хора. Слънцето в Испания пече жестоко, за половин час с колелото по пътя без никаква сянка, ако не бях с каска, главата ми щеше да изгори.

Да, от дърветата се правят книги. Скоро минах покрай библиотеката в Бургос, която е в модерна сграда с големи витрини и вътре се вижда всичко, и беше пълно с хора. Библиотеката на Гуадалахара е в стар дворец, а те са с малки прозорци и не се вижда какво се случва вътре.

Паркчето на площад Санто Доминго. Има паметник на някакъв важен генерал.

Централната пешеходна улица Кайе Майор, Голямата улица. В неделя работят само магазините на китайците, явно още не са разбрали, че могат да си дават и почивен ден.

На кайе Майор е църквата Сан Николас Ел Реал. Бароковата сграда е построена през XVII век. Испанците явно нямат проблем църква да е на калкан със съседните сгради.

Кметството. Намира се на Пласа Майор, Големият площад, който не е много голям. В тази сграда Кметството се помещава от 1906 г. Вътре се пазят щитове и гербове с различен произход, както и някакви маси на Сан Хинес, но в неделя е затворено.

Зад Кметството, на пласа Давалос, срещу Библиотеката, се намира тази скулптура на малка предачка, предполагам е Спящата красавица преди да се убоде и да заспи.

Библиотеката на Гуадалахара, която се помещава в двореца Давалос. Той е построен през XVI век от Ернандо де Авалон Карион. Сградата има вътрешен двор, който не видях, защото в неделя всичко обществено е затворено.

Сантуарио (Светилището) на Дева Мария от Антигуа. Най-старата църква в Гуадалахара, която е била действаща по времето на Халифата. През XVII век е основно реконструирана.

Музей Франсиско Собрино. Франсиско Собрино (1932 – 2014) е скулптор роден в Гуадалахара. На преден план е негова работа, но отляво се вижда добре екипиран пожарникар, който си събира инвентара, та и тук не можах да вляза.

Пасео (Алея) д-р Фернандес Ипарагире. На тази алея са паметниците, които са в началото, както и доста други на разни местни герои и общественици, неизвестни за мен.

Пласа де Торос, арената за борба с бикове.

Във всички ниши на сградата има картини от керамични плочки със сцени от бикоборството.

Парк де Адоратрисес. В него се намира другата важна забележителност, Пантеонът на херцогиня Севийано.

Пантеонът е построен между 1882 и 1916 г. по поръчка на доня Мария Диега Десмаисиерес и Севийано, графиня де ла Вега и херцогиня Севийано, имаше и неин паметник на алеята с паметниците. Проектът е на бургоския архитект Рикардо Веласкес Боско, който е известен с реставрацията на джамията в Кордоба и Кристалния дворец в парка Ретиро в Мадрид. Снимал съм през оградата, и тук беше затворено.

Завършвам с нощна снимка на единственото място, което успях да разгледам и отвътре, Дворецът дел Инфантадо, в който се помещава Музеят на Гуадалахара. Запазени са и останките, само части от външните стени, на арабския Алкасар (дворец), но са затворени за посещения. За ужас на някои „колеги“, които щели да накарат шефа да ми забрани да обикалям, не разбрах защо, утре продължавам към следващото място за разглеждане. Как да обясниш на бай Ганьо, че аз карам камион, заради обикалянето, не може да асимилира тази информация по никакъв начин с ограничената си глава.

Гренобъл (Grenoble)

В медиите напоследък се обсъжда доста „тежката“ работа на шофьорите, „лошият“ Макрон как иска да им вземе хляба… като им създаде по-добри условия на труд. Но това е друга дълга тема. Времето за шофиране е строго регламентирано, има един електронен уред – тахограф, който го измерва и предупреждава, когато наближава краят му. Всяка седмица има задължителна почивка от 24 или 45 часа, редуват се през седмица, но пък общото време за шофиране за две седмици не трябва да надвишава деветдесет часа, и когато ги достигнеш, независимо кой ден е, не можеш да караш повече до понеделник. Аз така си правя нещата, че времето винаги да ми свършва в петък и събота и неделя да съм свободен. Според колегите ми не мога да си изчислявам правилно времето, така че да ми остава за каране и в събота, за да не ми било скучно… Скучно, на мен, без коментар. Ще напиша някой ден как протича една седмица на международните шофьори, трябва да направя снимки на паркингите, условията, удобствата и неудобствата, защото аз имам малко по-различно виждане за нещата от масовия шофьор.

За първата ми почивка за тази година имах курс за Ля Вулт сю’ Рон (La Voulte sur Rhône), с разтоварване чак в понеделник, а аз пристигнах в събота сутринта и имах два свободни дни. Но градчето е малко, а и няма гара, леко го поотминах и паркирах голямото МПС до близкия по-голям град Валанс (Valence). Няма голям град без гара, даже минава и TGV, френският влак стрела (TGV е абревиатура на Train Grande Vitesse, буквално влак с голяма скорост или високоскоростен влак). За мен паркингът е добър, ако близо до него има гара, нищо друго не ме интересува. Не бях разглеждал и Валанс, но понеже постоянно комуникирам с някого, да живее мобилният интернет, се бях разбрал с една приятелка да се видим в Шамбери. От Валанс има директен влак за Женева, който спира в Гренобъл и Шамбери, и хоп, след два часа бях в Шамбери. Вечерта хванах обратния влак, но понеже имах на разположение цялата неделя, реших да сляза в Гренобъл.

На сутринта се снабдих с карта от рецепцията на хотела, Туристическият им информационен център не работи в неделя, и забродих из града.

Гренобъл (на френски се произнася Грьоньобль) се намира в югозападна Франция, регион Оверн-Рона-Алпи, департамент Изер, като департаментите обикновено носят името на реката, която минава през тях. Жителите са малко над 160 000, но около по-големите градове винаги има много сателитни селища, като с тях голямата градска агломерация нараства до над 660 000 души. Името Гренобъл го помня от публикация в списание Паралели, за което бяхме абонирани вкъщи през… 1983 г. Статията беше за някакви протести, и най-голямо впечатление на соц. децата ни правеше колко добре са облечени „гладните и потиснати“ от капитализма французи.

Градът отвсякъде е обграден с планини, като Кюстендил, само че тук са Алпите. Разходката си започвам от площада пред гарата, и веднага вниманието ми е привлечено от многото велосипеди, не са чак колкото в Холандия, но постепенно навсякъде започват да се увеличават. В България, все още, ако ползваш колело за транспорт, а не за спорт и развлечение, те считат за изпаднал.

Часът е малко след девет, и въпреки че е неделя, хората вече са по улиците. Гренобъл е университетски град с около 50 000 студенти. Университетът е създаден с була на Папа Бенедикт XII през 1339 г., като през 1965 г. е преместен в предградието Жиер (Gières) и е разделен на няколко отделни профилирани университета.

До университета върви високоскоростен трамвай, който спира пред гара Жиер, спирка на регионалните влакове TER (Train Express
Régional), за максимално удобство на студентите. Обикновено последната спирка на регионалните влакове е в друга държава, на местния е в Женева, на този, с който обикалям из Лазурния бряг, е във Вентимиля в Италия. ЖП транспортът е много развит и използван, и никой не смята, че е остарял и на отживяване, както май смятат в България.

Католическа църква Сен Луи, и независимо че е почивен ден, хората грижещи се за чистотата са на работа.

Плас дьо Грьонет с фонтана. Мокро е, края на януари, но не беше студено. Първите сведения за града са от 43 г. пр.н.е., на това място е имало малко галско селище с името Кюляро. Три века по-късно, през 286 г. от н.е., по времето на късната Римска империя, е построена здрава стена около малкия град. Император Грациан в един от походите си прави Кюляро римски град и му дава името си. Градът става Грацианополис през 381 г. През Средновековието името се видоизменя до Греньовол, за да стане днешното Гренобъл.

Плас дю Трибюнал. Редяха някакъв пазар, но следобяд вече нямаше и помен от него. Вляво е Дворецът на Парламента на Дофина. Дофин е титлата на френският престолонаследник.

Срещу двореца е църквата Сен Андре. Градът добива слава, когато през XI век става столица на Дофина на Франция, но през повечето време от историята си е скромен парламентарен и гарнизонов град на границата на Кралството.

В Гренобъл е роден Анри Мари Бейл, нарекъл себе си Стендал. В България е най-известен с романа си „Червено и черно“. Има къща-музей на главната пешеходна улица, който също не работи в неделя, куца им туризма нещо, май, май. Медальонът на тази паметна плоча е дело на Огюст Роден.

Жардин де Виль, Градската градина.

В Градската градина е Мезон дьо л’Интернасиональ, който мисля че е бил старото кметство, сега е библиотека.

Този интересен елемент от градската среда е също толкова и полезен, но за съжаление в съвременната реалност може да бъде счетен за сексистки, защото е изключително и само за мъже. Това е градски писоар.

Фонтанът на Лъва, с интересно съчетание на два материала, както пишеше на табелата му, каменният лъв и бронзовата змия.

През града минава река Изер, за която споменах, че дава името си на департамента. Със сигурност ви е познато името на курорта Вал д’Изер, буквално Долината на Изер. А времето започна да се оправя. Къщите по крайбрежието са в меки пастелни тонове, абсолютно по изискванията на една общинска наредба в България.

Пред Музея на Гренобъл се е извила голяма опашка, последен ден на изложба на египетско изкуство, питах, не раздаваха нищо безплатно.

Фонтанът на трите ордена. Паметник на предреволюционните събития в Гренобъл от 1788 г., които са Бунтът на керемидите и Срещата на генералите на Дофина. Намира се на Плас Нотр Дам.

Катедралата на Гренобъл, Нотр Дам, заклещена между други сгради. Не е впечатляваща като в други френски градове.

Пример за експониране на несъществуващ вече исторически обект, с различни плочи в настилката е отбелязано местоположението на градска порта и стражева кула.

В пешеходната част на града, както на много други места в Европа, улиците са споделени с автомобилите, които трябва да се движат с не повече от 30 км/ч, и платното им за движение е маркирано с тези парапети.

За разнообразие между старите сгради да вмъкна и една по-нова. Три еднакви жилищни блока в композиция, които стърчат над града, виждат се на заглавната снимка.

Пазар на селскостопанските производители. Как още никой не се е сетил да прекръсти Женския пазар в София, намек за дискриминация има в името му.

Плас Клавезон. Един от многото такива малки закътани площадчета с по едно-две кафенета.

Халите. Гренобъл е един от лидерите в Европа в хай-тек индустрията, по-специално в био и нано-технологиите. Световноизвестни компании са се установили тук, Шнайдер Електрик, Хюлет Пакард, Ксерокс, Катерпилар. В миналото е бил известен с производството на ръкавици, като няколко малки фирми ги произвеждат и до днес.

Сградата на Туристически информационен център, който не работи в неделя.

Плас Вердюн и сградата на Музея на изкуствата. На същия площад е и сградата на Префектурата на департамент Изер.

Библиотека д’Етюд. Аз си издирвам такива сгради, строени между ’20-те и ’50-те години на XX век.

В парк Пол Мистрал има няколко монумента. Пред монумента на Съпротивата имаше някакво тържествено събитие. В същия парк се намират и няколко спортни съоръжения, стадион, закрита спортна зала и Кметството. За спорта Гренобъл е познат като домакин на X зимни олимпийски игри през 1968 г. Считан е за столица на Френските Алпи.

В същия парк е и Кулата Пере (Tour de Peret). Огюст Пере е добре познат на архитектите, като експериментатор с бетона. Кулата в момента е в реставрация, трябва да бъде готова за стогодишнината ѝ през 2025 г. Висока е 90 м и до върха ѝ има 550 стъпала.

Спортна зала в същия парк. Зад нея е Стад дез Алп, стадионът на Гренобъл, на който тази година ще се играят мачове от Световната купа по футбол за жени.

За разлика от други френски градове, Кметството е в сграда от XX век.

На северния бряг на реката започва планината и над града е Музеят на Дофина. До него се изкачва по такива стълби. Още по-нагоре по склона има стар военен форт, до който върви въжена линия, но чак там не се качвах.

Разходих се до квартал зад гарата, за който не съм прекалено бял, вписвам се добре и не ми обръщат внимание, населен е предимно с араби. Под моста имаше и такива „жилища“ на новопристигнали.

За един ден не може да се види всичко. В неделя не може да се усети ежедневния му ритъм, но можеш да усетиш атмосферата и духа на един град.

Жо т’ем сон арм, сон виольонс, сон ‘ен (Обичам те без оръжие, без насилие, без омраза).

По (Pau)

В средата на януари възобнових пътешествията си с голямото МПС из страните на Западна Европа, и за последните три седмици разгледах Шамбери, Гренобъл и Валанс във Франция, Гуадалахара и родния град на Мигел де Сервантес Алкала де Енарес в Испания, разгледах Кремона и се разходих за пореден път из Венеция в Италия. Когато намеря време ще напиша за тези градове, но днес ще представя последния разгледан град, който си бях набелязал отдавна. Намира се на магистрала А64 Байон – Толуза, и оттук минава пътят ми от Испания към Западна Франция и Италия.

Градът е По, намира се в югозападна Франция, близо до планинската верига на Пиренеите, което го прави отправна точка към планинските ски-курорти. В департамент Пиренеи – Атлантик, като е и негов главен град, регионът е Нова Аквитания. Градът е център и на областта Беарн. През XVI век е бил столица на кралете на Навара. Климатът е мек, като зимата температурите рядко падат под нулата, но за сметка на това има много валежи, които изпитах на гърба си. Жителите са около 85 000. Университетски град.

sdr

Понеже МПС-то ми е доста голямо и нямаше свободно място за паркиране, където си бях избрал, близо до града, на половин час пеша от центъра, се наложи да продължа до следващия град, Ортез. И от Ортез с влака се върнах в По. Харесвам френските влакове и гари.

В града има доста денивелации на терена, на много места има асансьори, но от гарата към центъра има фуникульор. Изглеждаше като музеен експонат, запазен за атракция, но по-късно през деня го видях да се движи и да вози хора.

Фуникульорът се качва до площад Роял (кралски), на който се намира сградата на Кметството. На снимката се вижда и гърбът на паметник, той е на един крал, много важен за френската история.

Паметникът е на Анри дьо Бурбон, крал на Навара като Анри III, а по-късно и крал на Франция като Анри IV Велики, който е роден в По. Дава началото на династията на Бурбоните. Ако сте чели Дюма, това е мъжът на Кралица Марго. Баща е на Луи XIII, който пък е кралят от „Тримата мускетари“, а в По е роден и Портос.

При ясно време от терасата на Плас Роял се вижда Пик дю Миди, връх в Пиренеите с височина 2 877 м. Вижда се и от магистралата, виждал съм го много пъти, но за късмет, когато исках да го снимам, е скрит от облаци.

Точно срещу паметника на Анри IV е сградата на Кметството, а отляво на нея се намира туристическият информационен център, в който девойката не знам защо реши да ме посрещне на испански, на което аз отговорих с Хелоу, почти с интонацията на английските летци от „Ало, ало“, но тя превключи веднага на английски. Оттам се сдобих с карта на града и продължих обиколката си вече уверено информиран.

sdr

Както на доста места, когато са строили високата кула на църквата, хич не са и предполагали, че някога ще бъде открита фотографията и хората ще искат да я снимат. Църквата се казва Сен Мартен.

Но пък от задната и страна е просторно и може да се снима на воля, има площад с името на църквата, монументът е на падналите във войните през XX век.

Като пристигаш с влака от запад се вижда шатото на По, което си е най-важната забележителност в града, затова и се насочих първо към него, но на площада пред него, който се казва Плас дьо Депортасион, се намира Парламентът на Навара.

dav

И ето го Шато дьо По. В него на 13 декември 1553 година е роден Анри IV. В града всичко, което е можело да се кръсти на него, е кръстено. Главната улица пред кметството, хотели, ресторанти, кафенета, всичко е в негова чест. Момчето от малкото градче станало крал на Франция. Не е баш така, защото и преди това си е бил крал, на Навара, но звучи добре.

Вътрешният двор на шатото. Оказа се обаче, че ако не си с група, не можеш да разгледаш сам платената част на шатото. Остана ми само възможността да разгледам безплатната част, която беше една експозиция на втория етаж, посветенена основно на… Анри IV.

Който някога е нарисувал по някакъв повод картина с Анри IV, направил е статуя, статуетка, или каквото и да било, всичко е събрано тук. Не си правих труда да ги снимам всичките, че са много.

На мен ми изглежда много неудобно, но аз не съм крал, не ги разбирам тези неща.

Някога са си нямали футбол и са ходели със знамена на война, сега се ходи на мач.

Градините на шатото, но през февруари още не са толкова впечатляващи, колкото на снимката в картата ми.

Изглед от запад на шатото. За около час даже изгря слънце, задуха и топъл вятър, но прогнозата си беше за дъжд, а напоследък много познават.

Продължението на парка на шатото, геометрията по дърветета много не личи от този ъгъл.

Помотах се около шатото, видях каквото можеше да се види гратюит/безплатно и си продължих в града. Малките френски площадчета, които са през няколко преки.

И следващото, което носи името на първата съпруга на Анри IV, Маргьорит Валоа или кралица Марго.

Площад Клемансо. Под целия площад има двуетажен паркинг. Така е под всички по-големи площади.

От южната страна на площад име две неугледни седемдесетарски сгради, на които първите етажи са нещо като мол с магазини на известни марки.

Вертикалната планировка на денивилираните терени е доста старателно направена, вижда се асансьорът в дъното. Двете тръби на преден план са детски пързалки.

Булевард Пиренеи, с широка алея за разходки и пейки под палмите, от който, но при хубаво време, се открива гледка към Пиренеите и Връх дю Миди. Нямаше българското знаме, но нямаше и на други държави от европейския съюз.

Гледката от алеята за разходка към ниската част и реката. Долу се виждат едни жълти и светещи неща, трябваше да ходя да видя какво са.

Оказаха се всички победители в Тур дьо Франс от началото до наши дни, наредени спираловидно, но за 2018 г. още беше празно. Освен жълти имаше и две неоцветени табла, оставени с цвета на метала, това бяха таблата на годините на двете световни войни.

За разнообразие от старите сгради и една по-нова. Архитектът си гледа каквото му е интересно.

По алеята за разходка на булевард Пиренеи се стига до парк, в който се намира Пале (дворец) Бомон, бивш зимен дворец, построен в самото начало на XX век, в момента е казино, конгресен център, както и дом на симфоничния оркестър на Беарн.

Парк Бомон (Beaumont е фамилно име на човек).

Плас де ла Либерацион с църквата Сен Жак (Свети Яков, испанците обичат да превеждат имената, и в картата ми на испанския превод Анри IV е Енрике).

На площад де ла Либерасион е и Съдебната палата (Пале дьо Жюстис) и още един монумент на падналите във войните.

Поваля си добре, напоителен дъжд със ситни капки, но много мокрещ, но аз бях подготвен с два дъждобрана, един дъжд не може да ме спре. След дъжда по центъра се напълни с хора, а се ориентирах към приключване на разходката.

Оставих за по-накрая да покажа подземния паркинг на площад Клемансо. Това са осветителните и проветрителните дворчета, които са оформени, те са две, едното като фонтан с водопад, а това е градина. Виждат се двете нива на гаража. Имам снимки и отвътре, но паркинг в мол сте виждали, същото е.

Последната снимка е гледка от ниското към алеята за разходка на булевард Пиренеи, който е на терасата върху арките. И това ми беше разходката из По, снимките са над 500, та ми беше доста трудно да избера само 33, колкото съм си дал ограничение за публикациите тук. И продължавам към следващия град, а най-хубавото е, че не знам кой ще е. Казано в стила на Емо Чолаков, на работа съм, но се чувства като екскурзия.

Теруел (Teruel)

Теруел е град в източна Испания, в автономната област Арагон, център е на провинция Теруел, като с малко над 35 000 жители е най-малкия главен град на провинция (провинциите в Испания са нещо като нашите области). От столицата на Арагон, Сарагоса, e на 170 км южно, и на 140 км северозападно от Валенсия. От многото градове, в които съм бил за последната година и половина, днес неслучайно избрах да публикувам за него, защото е съпоставим като площ и население с родния ми Кюстендил, за който ще е следващата ми публикация. Кюстендил получи награда за най-бързо развиваща се туристическа дестинация в България за 2018 г. (която награда на мен лично ми е изключително смешна), затова искам да направя сравнение между двата града, не върви да сравнявам Кюстендил с Париж, Лондон или Мадрид, но Теруел е напълно подходящ за целта.

За първи път чух за Теруел във филма „Nuestros amantes“ (Нашите любовници), главната героиня Ирене беше родом оттук.  В края на април на връщане от Франция реших да спра в Сарагоса за седмичната почивка (когато камионът няма право да се движи, за разлика от мен). В Сарагоса, който е един от любимите ми градове в Испания съм сравнително често, затова този път реших да се разходя до Теруел. Да стигна до града имах няколко варианта, с автобус (има сутрин и следобяд), с влак (няма директен и 3-4 часа за 170 км са прекалено много… за Испания), и с автомобил (rent-a-car), който и избрах. Сто и седемдесетте километра по магистрала А-23 се изминават, с разрешената скорост от 120 км/ч, за около час и половина, колкото и двойно по-късото разстояние между Кюстендил и София.

Влязох в града от север, откъм магистрала А-23 (Сарагоса – Валенсия). Първото нещо, което ме посреща наближавайки центъра е Акведуктът.

Той не е от римско време, като този в Сеговия, строен е през XVI век от 1538 до 1557 г.

Градът е като всички градове в Испания, със запазена стара централна част, със сгради от различни епохи, но една история го кара да изпъкне, историята на Любовниците от Теруел. Диего и Исабел са нещо като испанските Ромео и Жулиета. Показателно е как, когато има желание, една добре разработена и представена история, може да направи привлекателно мястото, да му придаде необходимата уникалност и да оживи туризма. И Кюстендил е като много други градове в България, с останки от римско време, от средновековието, турски, но му трябва и на него някаква история, която да стане катализатор за туризма, не е да няма, но трябва да се избере една и около нея да се завъртят нещата.

Първото нещо, което търся във всеки град, е Туристическия информационен център, има даже и в селата, и о, чудо, работят. Явно в Испания имат по-високо мнение за българите, отколкото ние сами за себе си, защото винаги получавам материали на английски, когато кажа, че съм от България. Информационният център е на Пласа лос Амантес (Любовниците), който представлява нещо като вътрешен двор на кварталчето и до него се слиза по широка стълба. Над площадчето е Мавзолеят на Любовниците от Теруел. Съвременната сграда е открита през 2005 г. и е по проект на Алехандро Каняда (Alejandro Cañada). Състои се от няколко зали, в които е разказана историята на Диего и Исабел, както и на самия град.

Средновековна рисунка на любовниците, която посреща в една от залите.

Огромно платно, което показва града. В мавзолея има и кино зала, в която върви филм за историята на града, за историята на любовниците, за строителството на мавзолея, за ексхумацията на мумиите им и полаганието им в саркофазите в мавзолея.

Главната зала на мавзолея, в която са саркофазите. Легендата разказва, че през XIII век в града живеел богат търговец, който имал много красива дъщеря на име Исабел де Сегура. В града живеело и момче на име Хуан Мартинес де Марсийа, който е останал в историята с името Диего де Марсийа, от бедно благородническо семейство. Срещнали се на пазара Диего и Исабел и се влюбили безумно, толкова, че след време признавайки любовта си един към друг, решили да се оженят. Обаче векът е XIII-и, без разрешение от родителите не става работата, девойката е на 15. Обаче историята нямаше да е „леджъндери“, ако таткото беше разрешил, естествено, като в Ромео и Жулиета, той е против, защото Диего, макар и благородник, добре облечен (по дрехите посрещат), е беден и няма собственост. И Диего помолил Исабел да го изчака пет години, в които той да отиде да напечели пари… на война… в Испания е в ход Реконкистата.

Куполът на залата със саркофазите.

През XIII век голяма част от Испания все още е под властта на маврите, и Диего спечелил много пари във войната. Но петте години вече изтичали, Исабел била вече на 20, преклонна възраст за женене по онези времена, от него ни вест, ни кост, и баща ѝ започнал да дава зор да я жени. Съответно лоши хора ѝ разправяли, че Диего е загинал, щом пет години не е пратил вест. Тя повярвала, та склонила да се ожени за богатия кандидат, който баща ѝ бил избрал… Обаче, каква легенда ще е, ако Диего не се завърне в Теруел точно в деня на сватбата. През нощта Диего се промъкнал тайно в спалнята на Исабел, събудил я нежно и промълвил „Целуни ме, умирам!“, но Исабел, като ревностна католичка отговорила, че въпреки голямата си любов към него, бог ще я накаже, ако измени на мъжа си, и нека да намери друга, която да обича. Той отново промълвил „Моля те, целуни ме, умирам!“, но тя твърдо отказала… и той умрял (удържал на думата си, имало е някога истински мъже). Тя събудила мъжа си и му разказала какво се е случило, как с въздишка на неудовлетворение Диего е издъхнал, а той „О, нечестива жено, защо не го целуна, сега ще помислят, че аз съм го убил и ще бъда в голяма беда“, и го пренесли в дома на баща му. На погребението на Диего, Исабел открила савана и го целунала, толкова дълго, че хората се притеснили и отишли да я изведат, но когато я повдигнали, тя била мъртва. Погребали ги заедно в църквата Сан Педро, за която е залепен сега мавзолеят им. Скулптурите върху саркофазите, в които се намират мумифицираните им останки, са дело на Хуан де Авалос и Таборда, като интересна особеност е, че изглежда, че са се хванали за ръце, но всъщност ръцете им не се допират, защото любовта им не е била консумирана…

И от тази легенда теруелци са направили града си интересен за туристите, имаше опашка на входа на мавзолея. По стените му са окачени различни произведения, от различни векове, свързани с историята на Диего и Исабел. Всяка година, от 1995 г. насам, около 10-и юли в петък, събота, неделя и понеделник се честват Las Bodas de Isabel (Сватбите на Исабел).

Това е площад Торико, на върха на колоната в единия му край има малка статуя на бик. Площадът е пълен с хора, оркестърът свири, бирата се лее, има празник, но не мирише на кебапчета навсякъде, егати и празника.

От площад Торико, който е триъгълен, поемам по улицата, която е на върха на триъгълника. Завивам вляво по тесните улички и се насочвам към Пласа Фрай Анселмо Поланко. В „Нуестрос Амантес“ дадоха за няколко секунди този площад и споменаха за легендата на любовниците, на мен повече не ми трябва, за да отида до някъде.

На Пласа Фрай Анселмо се намира музеят на провинция Теруел.

От пласа Фрай Анселмо влизам на пласа де ла Катедрал. Катедралата на Теруел е залепена за други сгради и няма ясно изразена централна фасада. Името и е Санта Мария де Медиавийа.

Камбанарията на катедралта беше опакована за ремонт.

На площада на катедралата се намира и Кметството на Теруел. На испанските празници винаги има шествие с човешки фигури, които ме пресрещат пред Кметството.

По тясната уличка отдясно на Кметството излизам на площада на почитаемия Франсес де Аранда. На този площад се намира Епископският дворец на Теруел.

Там също е и сградата на Ордена на дъщерите на благодатта, резиденцията на свещеното сърце исусово (в Испания са все такива имената, католици, какво да ги правиш). Паметникът е на Франсес де Аранда, на който е кръстен площадът.

Върнах се на площад Торико, от който в широката му част, тръгват три улици на юг, тръгвам по най-източната, която е и най-широка. Портата на една от сградите, в която се помещава банка Ибер Каха (нещо като испанска ДСК).

Поглед към Кулата на Спасителя (Torre de el Salvador). Под нея, под красива арка, минава най-западната от улиците, които тръгват от Пласа де Торико, по която за съжаление аз не минах. Забравих да спомена, че Теруел се намира на 915 м надморска височина, в планинска местност, и почти няма равни улици, или вървиш нагоре, или надолу, а често денивелациите се преодоляват със стълбища.

Излизам на Пасео дел Овало (paseo e испанската дума за разходка, така че в случая е Алеята на овала, Кръглата алея). Във филмчето в Мавзолея на любовниците имаше и за сградите, от типа на бялата, строени в края на XIX и началото на XX век, когато е имало подем в икономиката на града. 

От пасеото по овално стълбище (Escalinata del Óvalo) се слиза към малък парк. Явно от стълбището, на което двете симетрични рамена образуват елипса (овал) идва и името на алеята.

Стълбището е богато украсено, като в центъра му е поставен барелеф с момент от легендата за Любовниците от Теруел, моментът на смъртта на Исабел, след като е целунала мъртвия Диего. Барелефът е от 1921 г. и е дело на скулптора от Сеговия Анисето Маринас. Цялото стълбище е изпълнено в стил нео-мудехар. Мудехар е наименованието на арабите останали да живеят в Испания след Реконкистата (обратното отвоюване, освобождението на Испания), които постепенно се християнизират, и по тяхното име е наречен и стилът в изкуството, който съчетава арабски и испански мотиви. В мудехар стил са и катедралата, кулата Ел Салвадор и много други сгради в Теруел.

Сграда на правителството на Арагон, точно до стълбището.

Изглед на Овалното стълбище от ниското ниво, овалът се образува от двете рамена, които тръгват от площадката с барелефа.

Монументът на юницата (Monumento del Vaquilla).

Старият виадукт или Виадуктът Фернандо Уè (Fernando Hué). Проектиран е в началото на XX век от инженер Фернандо Уè де ла Барера с цел разширяването на града на юг. Строен е седем години, поради икономически трудности. 

Виадуктът е бил едно от най-важните инженерни съоръжения в Испания за началото на XX век. Виадуктът Фернандо Уè е паметник на испанското инженерно изкуство.

Продължавам по площад Сан Хуан. Сградата е Театро Марин.

Още от сградите от края на XIX и началото на XX век, специално внимание във филмчето в Музея на любовниците беше обърнато на „дантелените“ парапети на терасите.

Указателните табели, от които черпя информацията, също са в стил мудехар.

Кулата Сан Мартин в стил мудехар, разбира се. Намира се на площад Перес Прадо заедно с обществената библиотека.

Градският архив на Теруел.

Поглед към по-съвременните квартали.

За четири часа колкото успях да разгледам, толкова. Запознах се с историята на Любовниците от Теруел, която затвърди мнението ми, че религията е опасна за живота и здравето, е го е, за да не я накаже бог, имаме двама мъртви… и легенда, която прави града уникален.

Àвила (Àvila)

Броденето ми с камиона е в тримесечна пауза до Нова година, но в последните три дни в Испания си направих малка екскурзия с кола под наем. Фирмата, за която работя е базирана в Бургос, който е една от трите столици на автономната област Кастилия и Леон, заедно с Ваядолид и Леон. Àвила е столица на едноименна провинция, една от деветте, които образуват Кастилия и Леон. Поставил съм си за цел да обиколя всички столици на провинции в Испания, и една по една ги отмятам.

Àвила, с надморската си височина от 1131 м, е най-високата столица на провинция в Испания. Заради високата надморска височина лятото е късо, зимите дълги, но аз имах късмет и в последните септемврийски дни хванах слънчево и топло време. Градът е с малко над 58 000 жители и е известен със запазените си изцяло градски крепостни стени. Пристигнах в късния следобяд и побързах да тръгна да обикалям, докато все още е светло за снимки. 

Започнах обиколката от главния площад, който в Àвила не е Пласа Майор, а Пласа дел Меркадо Чико. Тук се намира сградата на общината/кметството (на испански Ayuntamiento), построена през втората половина на XIX век, дело на архитекта Илдефонсо Васкес.

В който и град да попадна, винаги търся най-впечатляващата историческа сграда, която обикновено е катедралата. Катедралата в Àвила е посветена на Спасителя. Строена е между XII и XV векове, първоначално в романски стил, който в XIII век преминава в готика.

Уникалното в тази катедрала е, че стените на апсидата ѝ са част от отбранителната система на града.

Старата част на града, която е оградена с крепостните стени, има множество порти, и излизайки през Пуерта дел Алкасар, подаднах на площад Санта Тереса. В дъното се вижда църквата Свети Апостол Петър. На площада е оживено, няма специален празник, в Испания всяка събота и неделя си е достатъчен повод за фиеста.

Пуерта дел Алкасар. Градските стени са реставрирани в периода 2007 – 2010 г. по програма за възстановяване на архитектурното наследство с финансиране от Кметството на Àвила, Министерството на развитието и Министерството на културата.

Покрай стените има алеи за разходки, пейки, вижда се разликата с изгражданите като на акорд крепости в България, и защо тук е пълно с туристи.

През 1985 г. старият град на Àвила с неговите стени и църкви е обявен от ЮНЕСКО за част от Наследството на човечеството.

Специално внимание в реставрацията на стените е обърнато на осветявянето им. В европейските градове вечер е дори по-интересно. 

Пуерта де Сан Висенте. Обиколих стените от външната страна по алеите за около час, общата им обиколка е малко под 3 км. Първите обитатели на този район са келтското племе ветони, от тях идва и името на града – Òбила (висок хълм).

Зад Пуерта дел Алкасар има площад, който носи името на човека, с чиято статуя се снимат туристите. Той е Адолфо Суарес, на него е кръстено главното летище на Испания, мадридското Барахас. Той повежда Испания напред след смъртта на Франко. Няколко пъти ми се е случвало при разговори с испанци да сравняваме тоталитарната диктатура в България с диктатурата на Франко.

На следващата сутрин продължих с обиколката си. Първият обект на пътя ми беше църквата на манастира на кармелитките Санта Тереса Àвилска. Санта Тереса е патрон на Àвила. Родена през 1515 г. в близко село, тя е деец на Контрареформацията, писателка на мистична литература. Умира през 1582 г. и е обявена за светица от Папа Григорий XV през 1614 г.

Из целия град има нейни паметници и статуи, а килията ѝ в манастира е превърната в музей.

Входът на военния архив, Паласио Полентинос.

Отново на Пласа дел Меркадо Чико, но този път Кметството е зад гърба ми. Църквата е Сан Хуан Баутиста.

За испанците девет часа сутринта си е рано, особено пък в неделя, и улиците са още празни. Това е добре за мен, мога да снимам градската среда. Не ми се иска да правя сравнение в качеството на настилките, то си се набива самò. Само в България още не са разбрали, че евтиното излиза скъпо. 

Пуерта Сан Висенте на дневна светлина. Време е да се качвам на стените за задължителната обиколка. Началото е от туристическия офис, който се намира от северната страна на катедралата.

В началото на обиколката, преди да се излезе върху градските стени, има зала с техен макет.

Винаги е хубаво да видиш нещата и отвисоко.

Базилика Сан Висенте. Изграждането ѝ започва през XII век в романски стил (като на катедралата) и завършва с изграждането на северната кула през XIV век. Последната фаза се приписва на френския майстор Giral Fruchel, който въвежда готиката в Испания. 

По такива стръмни стълби трябва да се качиш, ако искаш да гледаш и снимаш отвисоко. Не е за хора свикнали да не слизат от колата.

Слънчев часовник. Не знам защо медиите заблуждават хората с полемиката за зимно или лятно време, има астрономическо и лятно време. Слънчевите часовници показват астрономическото… с доста корекции за различните месеци.

От такива табели черпя информацията, която пиша. В Àвила са само на испански. 

Пуерта дел Кармен с Ла Еспаданя (звънарната). Обиколката на стените е разделена на две части, тук може да приключиш първата част, ако си се уморил или ти е омръзнало. Аз продължих до края.

Àвилските покриви.

Сентро де експосисионес и конгресос Лиенсо Норте.

Туристите имат два избора, или да се върнат по стените до началото и оттам да отидат до втората част, или да излязат в края на първата част и да прекосят града надлъж. Аз избрах второто. Стените на Àвила са изградени през XI век. По време на Реконкистата (отвоюването на Испания от маврите) градът е дълго време на фронтовата линия, като ту минава в ръцете на маврите, ту в ръцете на християните. През XI век е окончателно отвоюван от християните, които издигат стените.

Когато предлагаш добър продукт и два метра фасада ти стига, за да го предлагаш. Предната вечер тук беше навалица.

Фонтанът на пласа Адолфо Суарес. 

El verraco de las Cogotas (глиганът). Каменна скулптура на глиган, винаги са изобразявани живи животни, но в покой.

Паметният знак на Пътя на испанския език, който се среща във всички градове по пътя. Същият го има във Ваядолид близо до паметника на Сервантес.

Puerta del Rastro o de la Estrella en la Muralla de Ávila (Портата на реликвата или на Звездата в стените на Àвила). Тук приключих обиколката и тръгнах да си намеря колата, за да продължа към следващата цел – Сеговия.

Извън града също има забележителности, това е Humilladero de los Cuatro Postes – Разпятието на четирите посоки (така си го превеждам аз). Оттам се открива гледка към целия град, която съм сложил за начало под заглавието. 

Началото на броденето!



Историята с броденето ми започна през март миналата година (2017). След петнадесет години борба с българската бюрокрация и некоректни клиенти, по образование и професия съм архитект, стигнах до момент, който модерно се нарича бърнаут (прегаряне). Някои хора, за да се спасят от натрупания стрес посягат към алкохола, други към наркотиците, аз си намерих друго спасение. Обичам да пътувам, обичам да шофирам, и тъй като не мога да си позволя за собствена сметка да го правя дълго време, намерих различно решение. Притежавам всички категории и квалификации за професионален шофьор и след почти шеговито оплакване пред колега, че не ми се проектира, а ми се кара камион, той се свърза с транспортна фирма, с която има контакти, и седмица по-късно се озовах в Бургос, Испания. Без да имам никакъв опит, а разбира се, всички фирми търсят шофьори с опит, и колегата и така ме беше представил, ми връчиха ключовете от почти нов камион (две години и 200 000 км са нищо за МПС от този вид) и ме пратиха САМ на първия ми курс.

Камионът ми – SCANIA R410

Така започна моята дълга екскурзия. Още преди да потегля по европейските пътища знаех, че шофьорите имат достатъчно свободно време, което за човек като мен означава обикаляне и разглеждане на всяко място, до което мога да стигна. Още в края на първия месец си купих и велосипед, който винаги е с мен в камиона, и с него бързо изминавам разстоянието от паркингите, които са на магистралите, до най-близкото населено място. Оттам, ако вече съм бил или пък няма много интересни неща, хващам влак до друг град. За година и половина съм разгледал около 150 града в Испания, Франция, Белгия, Нидерландия, Германия, Дания, Италия, Великобритания. През цялото време поствах албуми със снимки във фейсбук, с кратка бележка към всяко изображение, и така се роди идеята за този блог.

Бургос, Испания