Теруел (Teruel)

Теруел е град в източна Испания, в автономната област Арагон, център е на провинция Теруел, като с малко над 35 000 жители е най-малкия главен град на провинция (провинциите в Испания са нещо като нашите области). От столицата на Арагон, Сарагоса, e на 170 км южно, и на 140 км северозападно от Валенсия. От многото градове, в които съм бил за последната година и половина, днес неслучайно избрах да публикувам за него, защото е съпоставим като площ и население с родния ми Кюстендил, за който ще е следващата ми публикация. Кюстендил получи награда за най-бързо развиваща се туристическа дестинация в България за 2018 г. (която награда на мен лично ми е изключително смешна), затова искам да направя сравнение между двата града, не върви да сравнявам Кюстендил с Париж, Лондон или Мадрид, но Теруел е напълно подходящ за целта.

За първи път чух за Теруел във филма „Nuestros amantes“ (Нашите любовници), главната героиня Ирене беше родом оттук.  В края на април на връщане от Франция реших да спра в Сарагоса за седмичната почивка (когато камионът няма право да се движи, за разлика от мен). В Сарагоса, който е един от любимите ми градове в Испания съм сравнително често, затова този път реших да се разходя до Теруел. Да стигна до града имах няколко варианта, с автобус (има сутрин и следобяд), с влак (няма директен и 3-4 часа за 170 км са прекалено много… за Испания), и с автомобил (rent-a-car), който и избрах. Сто и седемдесетте километра по магистрала А-23 се изминават, с разрешената скорост от 120 км/ч, за около час и половина, колкото и двойно по-късото разстояние между Кюстендил и София.

Влязох в града от север, откъм магистрала А-23 (Сарагоса – Валенсия). Първото нещо, което ме посреща наближавайки центъра е Акведуктът.

Той не е от римско време, като този в Сеговия, строен е през XVI век от 1538 до 1557 г.

Градът е като всички градове в Испания, със запазена стара централна част, със сгради от различни епохи, но една история го кара да изпъкне, историята на Любовниците от Теруел. Диего и Исабел са нещо като испанските Ромео и Жулиета. Показателно е как, когато има желание, една добре разработена и представена история, може да направи привлекателно мястото, да му придаде необходимата уникалност и да оживи туризма. И Кюстендил е като много други градове в България, с останки от римско време, от средновековието, турски, но му трябва и на него някаква история, която да стане катализатор за туризма, не е да няма, но трябва да се избере една и около нея да се завъртят нещата.

Първото нещо, което търся във всеки град, е Туристическия информационен център, има даже и в селата, и о, чудо, работят. Явно в Испания имат по-високо мнение за българите, отколкото ние сами за себе си, защото винаги получавам материали на английски, когато кажа, че съм от България. Информационният център е на Пласа лос Амантес (Любовниците), който представлява нещо като вътрешен двор на кварталчето и до него се слиза по широка стълба. Над площадчето е Мавзолеят на Любовниците от Теруел. Съвременната сграда е открита през 2005 г. и е по проект на Алехандро Каняда (Alejandro Cañada). Състои се от няколко зали, в които е разказана историята на Диего и Исабел, както и на самия град.

Средновековна рисунка на любовниците, която посреща в една от залите.

Огромно платно, което показва града. В мавзолея има и кино зала, в която върви филм за историята на града, за историята на любовниците, за строителството на мавзолея, за ексхумацията на мумиите им и полаганието им в саркофазите в мавзолея.

Главната зала на мавзолея, в която са саркофазите. Легендата разказва, че през XIII век в града живеел богат търговец, който имал много красива дъщеря на име Исабел де Сегура. В града живеело и момче на име Хуан Мартинес де Марсийа, който е останал в историята с името Диего де Марсийа, от бедно благородническо семейство. Срещнали се на пазара Диего и Исабел и се влюбили безумно, толкова, че след време признавайки любовта си един към друг, решили да се оженят. Обаче векът е XIII-и, без разрешение от родителите не става работата, девойката е на 15. Обаче историята нямаше да е „леджъндери“, ако таткото беше разрешил, естествено, като в Ромео и Жулиета, той е против, защото Диего, макар и благородник, добре облечен (по дрехите посрещат), е беден и няма собственост. И Диего помолил Исабел да го изчака пет години, в които той да отиде да напечели пари… на война… в Испания е в ход Реконкистата.

Куполът на залата със саркофазите.

През XIII век голяма част от Испания все още е под властта на маврите, и Диего спечелил много пари във войната. Но петте години вече изтичали, Исабел била вече на 20, преклонна възраст за женене по онези времена, от него ни вест, ни кост, и баща ѝ започнал да дава зор да я жени. Съответно лоши хора ѝ разправяли, че Диего е загинал, щом пет години не е пратил вест. Тя повярвала, та склонила да се ожени за богатия кандидат, който баща ѝ бил избрал… Обаче, каква легенда ще е, ако Диего не се завърне в Теруел точно в деня на сватбата. През нощта Диего се промъкнал тайно в спалнята на Исабел, събудил я нежно и промълвил „Целуни ме, умирам!“, но Исабел, като ревностна католичка отговорила, че въпреки голямата си любов към него, бог ще я накаже, ако измени на мъжа си, и нека да намери друга, която да обича. Той отново промълвил „Моля те, целуни ме, умирам!“, но тя твърдо отказала… и той умрял (удържал на думата си, имало е някога истински мъже). Тя събудила мъжа си и му разказала какво се е случило, как с въздишка на неудовлетворение Диего е издъхнал, а той „О, нечестива жено, защо не го целуна, сега ще помислят, че аз съм го убил и ще бъда в голяма беда“, и го пренесли в дома на баща му. На погребението на Диего, Исабел открила савана и го целунала, толкова дълго, че хората се притеснили и отишли да я изведат, но когато я повдигнали, тя била мъртва. Погребали ги заедно в църквата Сан Педро, за която е залепен сега мавзолеят им. Скулптурите върху саркофазите, в които се намират мумифицираните им останки, са дело на Хуан де Авалос и Таборда, като интересна особеност е, че изглежда, че са се хванали за ръце, но всъщност ръцете им не се допират, защото любовта им не е била консумирана…

И от тази легенда теруелци са направили града си интересен за туристите, имаше опашка на входа на мавзолея. По стените му са окачени различни произведения, от различни векове, свързани с историята на Диего и Исабел. Всяка година, от 1995 г. насам, около 10-и юли в петък, събота, неделя и понеделник се честват Las Bodas de Isabel (Сватбите на Исабел).

Това е площад Торико, на върха на колоната в единия му край има малка статуя на бик. Площадът е пълен с хора, оркестърът свири, бирата се лее, има празник, но не мирише на кебапчета навсякъде, егати и празника.

От площад Торико, който е триъгълен, поемам по улицата, която е на върха на триъгълника. Завивам вляво по тесните улички и се насочвам към Пласа Фрай Анселмо Поланко. В „Нуестрос Амантес“ дадоха за няколко секунди този площад и споменаха за легендата на любовниците, на мен повече не ми трябва, за да отида до някъде.

На Пласа Фрай Анселмо се намира музеят на провинция Теруел.

От пласа Фрай Анселмо влизам на пласа де ла Катедрал. Катедралата на Теруел е залепена за други сгради и няма ясно изразена централна фасада. Името и е Санта Мария де Медиавийа.

Камбанарията на катедралта беше опакована за ремонт.

На площада на катедралата се намира и Кметството на Теруел. На испанските празници винаги има шествие с човешки фигури, които ме пресрещат пред Кметството.

По тясната уличка отдясно на Кметството излизам на площада на почитаемия Франсес де Аранда. На този площад се намира Епископският дворец на Теруел.

Там също е и сградата на Ордена на дъщерите на благодатта, резиденцията на свещеното сърце исусово (в Испания са все такива имената, католици, какво да ги правиш). Паметникът е на Франсес де Аранда, на който е кръстен площадът.

Върнах се на площад Торико, от който в широката му част, тръгват три улици на юг, тръгвам по най-източната, която е и най-широка. Портата на една от сградите, в която се помещава банка Ибер Каха (нещо като испанска ДСК).

Поглед към Кулата на Спасителя (Torre de el Salvador). Под нея, под красива арка, минава най-западната от улиците, които тръгват от Пласа де Торико, по която за съжаление аз не минах. Забравих да спомена, че Теруел се намира на 915 м надморска височина, в планинска местност, и почти няма равни улици, или вървиш нагоре, или надолу, а често денивелациите се преодоляват със стълбища.

Излизам на Пасео дел Овало (paseo e испанската дума за разходка, така че в случая е Алеята на овала, Кръглата алея). Във филмчето в Мавзолея на любовниците имаше и за сградите, от типа на бялата, строени в края на XIX и началото на XX век, когато е имало подем в икономиката на града. 

От пасеото по овално стълбище (Escalinata del Óvalo) се слиза към малък парк. Явно от стълбището, на което двете симетрични рамена образуват елипса (овал) идва и името на алеята.

Стълбището е богато украсено, като в центъра му е поставен барелеф с момент от легендата за Любовниците от Теруел, моментът на смъртта на Исабел, след като е целунала мъртвия Диего. Барелефът е от 1921 г. и е дело на скулптора от Сеговия Анисето Маринас. Цялото стълбище е изпълнено в стил нео-мудехар. Мудехар е наименованието на арабите останали да живеят в Испания след Реконкистата (обратното отвоюване, освобождението на Испания), които постепенно се християнизират, и по тяхното име е наречен и стилът в изкуството, който съчетава арабски и испански мотиви. В мудехар стил са и катедралата, кулата Ел Салвадор и много други сгради в Теруел.

Сграда на правителството на Арагон, точно до стълбището.

Изглед на Овалното стълбище от ниското ниво, овалът се образува от двете рамена, които тръгват от площадката с барелефа.

Монументът на юницата (Monumento del Vaquilla).

Старият виадукт или Виадуктът Фернандо Уè (Fernando Hué). Проектиран е в началото на XX век от инженер Фернандо Уè де ла Барера с цел разширяването на града на юг. Строен е седем години, поради икономически трудности. 

Виадуктът е бил едно от най-важните инженерни съоръжения в Испания за началото на XX век. Виадуктът Фернандо Уè е паметник на испанското инженерно изкуство.

Продължавам по площад Сан Хуан. Сградата е Театро Марин.

Още от сградите от края на XIX и началото на XX век, специално внимание във филмчето в Музея на любовниците беше обърнато на „дантелените“ парапети на терасите.

Указателните табели, от които черпя информацията, също са в стил мудехар.

Кулата Сан Мартин в стил мудехар, разбира се. Намира се на площад Перес Прадо заедно с обществената библиотека.

Градският архив на Теруел.

Поглед към по-съвременните квартали.

За четири часа колкото успях да разгледам, толкова. Запознах се с историята на Любовниците от Теруел, която затвърди мнението ми, че религията е опасна за живота и здравето, е го е, за да не я накаже бог, имаме двама мъртви… и легенда, която прави града уникален.