Гренобъл (Grenoble)

В медиите напоследък се обсъжда доста „тежката“ работа на шофьорите, „лошият“ Макрон как иска да им вземе хляба… като им създаде по-добри условия на труд. Но това е друга дълга тема. Времето за шофиране е строго регламентирано, има един електронен уред – тахограф, който го измерва и предупреждава, когато наближава краят му. Всяка седмица има задължителна почивка от 24 или 45 часа, редуват се през седмица, но пък общото време за шофиране за две седмици не трябва да надвишава деветдесет часа, и когато ги достигнеш, независимо кой ден е, не можеш да караш повече до понеделник. Аз така си правя нещата, че времето винаги да ми свършва в петък и събота и неделя да съм свободен. Според колегите ми не мога да си изчислявам правилно времето, така че да ми остава за каране и в събота, за да не ми било скучно… Скучно, на мен, без коментар. Ще напиша някой ден как протича една седмица на международните шофьори, трябва да направя снимки на паркингите, условията, удобствата и неудобствата, защото аз имам малко по-различно виждане за нещата от масовия шофьор.

За първата ми почивка за тази година имах курс за Ля Вулт сю’ Рон (La Voulte sur Rhône), с разтоварване чак в понеделник, а аз пристигнах в събота сутринта и имах два свободни дни. Но градчето е малко, а и няма гара, леко го поотминах и паркирах голямото МПС до близкия по-голям град Валанс (Valence). Няма голям град без гара, даже минава и TGV, френският влак стрела (TGV е абревиатура на Train Grande Vitesse, буквално влак с голяма скорост или високоскоростен влак). За мен паркингът е добър, ако близо до него има гара, нищо друго не ме интересува. Не бях разглеждал и Валанс, но понеже постоянно комуникирам с някого, да живее мобилният интернет, се бях разбрал с една приятелка да се видим в Шамбери. От Валанс има директен влак за Женева, който спира в Гренобъл и Шамбери, и хоп, след два часа бях в Шамбери. Вечерта хванах обратния влак, но понеже имах на разположение цялата неделя, реших да сляза в Гренобъл.

На сутринта се снабдих с карта от рецепцията на хотела, Туристическият им информационен център не работи в неделя, и забродих из града.

Гренобъл (на френски се произнася Грьоньобль) се намира в югозападна Франция, регион Оверн-Рона-Алпи, департамент Изер, като департаментите обикновено носят името на реката, която минава през тях. Жителите са малко над 160 000, но около по-големите градове винаги има много сателитни селища, като с тях голямата градска агломерация нараства до над 660 000 души. Името Гренобъл го помня от публикация в списание Паралели, за което бяхме абонирани вкъщи през… 1983 г. Статията беше за някакви протести, и най-голямо впечатление на соц. децата ни правеше колко добре са облечени „гладните и потиснати“ от капитализма французи.

Градът отвсякъде е обграден с планини, като Кюстендил, само че тук са Алпите. Разходката си започвам от площада пред гарата, и веднага вниманието ми е привлечено от многото велосипеди, не са чак колкото в Холандия, но постепенно навсякъде започват да се увеличават. В България, все още, ако ползваш колело за транспорт, а не за спорт и развлечение, те считат за изпаднал.

Часът е малко след девет, и въпреки че е неделя, хората вече са по улиците. Гренобъл е университетски град с около 50 000 студенти. Университетът е създаден с була на Папа Бенедикт XII през 1339 г., като през 1965 г. е преместен в предградието Жиер (Gières) и е разделен на няколко отделни профилирани университета.

До университета върви високоскоростен трамвай, който спира пред гара Жиер, спирка на регионалните влакове TER (Train Express
Régional), за максимално удобство на студентите. Обикновено последната спирка на регионалните влакове е в друга държава, на местния е в Женева, на този, с който обикалям из Лазурния бряг, е във Вентимиля в Италия. ЖП транспортът е много развит и използван, и никой не смята, че е остарял и на отживяване, както май смятат в България.

Католическа църква Сен Луи, и независимо че е почивен ден, хората грижещи се за чистотата са на работа.

Плас дьо Грьонет с фонтана. Мокро е, края на януари, но не беше студено. Първите сведения за града са от 43 г. пр.н.е., на това място е имало малко галско селище с името Кюляро. Три века по-късно, през 286 г. от н.е., по времето на късната Римска империя, е построена здрава стена около малкия град. Император Грациан в един от походите си прави Кюляро римски град и му дава името си. Градът става Грацианополис през 381 г. През Средновековието името се видоизменя до Греньовол, за да стане днешното Гренобъл.

Плас дю Трибюнал. Редяха някакъв пазар, но следобяд вече нямаше и помен от него. Вляво е Дворецът на Парламента на Дофина. Дофин е титлата на френският престолонаследник.

Срещу двореца е църквата Сен Андре. Градът добива слава, когато през XI век става столица на Дофина на Франция, но през повечето време от историята си е скромен парламентарен и гарнизонов град на границата на Кралството.

В Гренобъл е роден Анри Мари Бейл, нарекъл себе си Стендал. В България е най-известен с романа си „Червено и черно“. Има къща-музей на главната пешеходна улица, който също не работи в неделя, куца им туризма нещо, май, май. Медальонът на тази паметна плоча е дело на Огюст Роден.

Жардин де Виль, Градската градина.

В Градската градина е Мезон дьо л’Интернасиональ, който мисля че е бил старото кметство, сега е библиотека.

Този интересен елемент от градската среда е също толкова и полезен, но за съжаление в съвременната реалност може да бъде счетен за сексистки, защото е изключително и само за мъже. Това е градски писоар.

Фонтанът на Лъва, с интересно съчетание на два материала, както пишеше на табелата му, каменният лъв и бронзовата змия.

През града минава река Изер, за която споменах, че дава името си на департамента. Със сигурност ви е познато името на курорта Вал д’Изер, буквално Долината на Изер. А времето започна да се оправя. Къщите по крайбрежието са в меки пастелни тонове, абсолютно по изискванията на една общинска наредба в България.

Пред Музея на Гренобъл се е извила голяма опашка, последен ден на изложба на египетско изкуство, питах, не раздаваха нищо безплатно.

Фонтанът на трите ордена. Паметник на предреволюционните събития в Гренобъл от 1788 г., които са Бунтът на керемидите и Срещата на генералите на Дофина. Намира се на Плас Нотр Дам.

Катедралата на Гренобъл, Нотр Дам, заклещена между други сгради. Не е впечатляваща като в други френски градове.

Пример за експониране на несъществуващ вече исторически обект, с различни плочи в настилката е отбелязано местоположението на градска порта и стражева кула.

В пешеходната част на града, както на много други места в Европа, улиците са споделени с автомобилите, които трябва да се движат с не повече от 30 км/ч, и платното им за движение е маркирано с тези парапети.

За разнообразие между старите сгради да вмъкна и една по-нова. Три еднакви жилищни блока в композиция, които стърчат над града, виждат се на заглавната снимка.

Пазар на селскостопанските производители. Как още никой не се е сетил да прекръсти Женския пазар в София, намек за дискриминация има в името му.

Плас Клавезон. Един от многото такива малки закътани площадчета с по едно-две кафенета.

Халите. Гренобъл е един от лидерите в Европа в хай-тек индустрията, по-специално в био и нано-технологиите. Световноизвестни компании са се установили тук, Шнайдер Електрик, Хюлет Пакард, Ксерокс, Катерпилар. В миналото е бил известен с производството на ръкавици, като няколко малки фирми ги произвеждат и до днес.

Сградата на Туристически информационен център, който не работи в неделя.

Плас Вердюн и сградата на Музея на изкуствата. На същия площад е и сградата на Префектурата на департамент Изер.

Библиотека д’Етюд. Аз си издирвам такива сгради, строени между ’20-те и ’50-те години на XX век.

В парк Пол Мистрал има няколко монумента. Пред монумента на Съпротивата имаше някакво тържествено събитие. В същия парк се намират и няколко спортни съоръжения, стадион, закрита спортна зала и Кметството. За спорта Гренобъл е познат като домакин на X зимни олимпийски игри през 1968 г. Считан е за столица на Френските Алпи.

В същия парк е и Кулата Пере (Tour de Peret). Огюст Пере е добре познат на архитектите, като експериментатор с бетона. Кулата в момента е в реставрация, трябва да бъде готова за стогодишнината ѝ през 2025 г. Висока е 90 м и до върха ѝ има 550 стъпала.

Спортна зала в същия парк. Зад нея е Стад дез Алп, стадионът на Гренобъл, на който тази година ще се играят мачове от Световната купа по футбол за жени.

За разлика от други френски градове, Кметството е в сграда от XX век.

На северния бряг на реката започва планината и над града е Музеят на Дофина. До него се изкачва по такива стълби. Още по-нагоре по склона има стар военен форт, до който върви въжена линия, но чак там не се качвах.

Разходих се до квартал зад гарата, за който не съм прекалено бял, вписвам се добре и не ми обръщат внимание, населен е предимно с араби. Под моста имаше и такива „жилища“ на новопристигнали.

За един ден не може да се види всичко. В неделя не може да се усети ежедневния му ритъм, но можеш да усетиш атмосферата и духа на един град.

Жо т’ем сон арм, сон виольонс, сон ‘ен (Обичам те без оръжие, без насилие, без омраза).

По (Pau)

В средата на януари възобнових пътешествията си с голямото МПС из страните на Западна Европа, и за последните три седмици разгледах Шамбери, Гренобъл и Валанс във Франция, Гуадалахара и родния град на Мигел де Сервантес Алкала де Енарес в Испания, разгледах Кремона и се разходих за пореден път из Венеция в Италия. Когато намеря време ще напиша за тези градове, но днес ще представя последния разгледан град, който си бях набелязал отдавна. Намира се на магистрала А64 Байон – Толуза, и оттук минава пътят ми от Испания към Западна Франция и Италия.

Градът е По, намира се в югозападна Франция, близо до планинската верига на Пиренеите, което го прави отправна точка към планинските ски-курорти. В департамент Пиренеи – Атлантик, като е и негов главен град, регионът е Нова Аквитания. Градът е център и на областта Беарн. През XVI век е бил столица на кралете на Навара. Климатът е мек, като зимата температурите рядко падат под нулата, но за сметка на това има много валежи, които изпитах на гърба си. Жителите са около 85 000. Университетски град.

sdr

Понеже МПС-то ми е доста голямо и нямаше свободно място за паркиране, където си бях избрал, близо до града, на половин час пеша от центъра, се наложи да продължа до следващия град, Ортез. И от Ортез с влака се върнах в По. Харесвам френските влакове и гари.

В града има доста денивелации на терена, на много места има асансьори, но от гарата към центъра има фуникульор. Изглеждаше като музеен експонат, запазен за атракция, но по-късно през деня го видях да се движи и да вози хора.

Фуникульорът се качва до площад Роял (кралски), на който се намира сградата на Кметството. На снимката се вижда и гърбът на паметник, той е на един крал, много важен за френската история.

Паметникът е на Анри дьо Бурбон, крал на Навара като Анри III, а по-късно и крал на Франция като Анри IV Велики, който е роден в По. Дава началото на династията на Бурбоните. Ако сте чели Дюма, това е мъжът на Кралица Марго. Баща е на Луи XIII, който пък е кралят от „Тримата мускетари“, а в По е роден и Портос.

При ясно време от терасата на Плас Роял се вижда Пик дю Миди, връх в Пиренеите с височина 2 877 м. Вижда се и от магистралата, виждал съм го много пъти, но за късмет, когато исках да го снимам, е скрит от облаци.

Точно срещу паметника на Анри IV е сградата на Кметството, а отляво на нея се намира туристическият информационен център, в който девойката не знам защо реши да ме посрещне на испански, на което аз отговорих с Хелоу, почти с интонацията на английските летци от „Ало, ало“, но тя превключи веднага на английски. Оттам се сдобих с карта на града и продължих обиколката си вече уверено информиран.

sdr

Както на доста места, когато са строили високата кула на църквата, хич не са и предполагали, че някога ще бъде открита фотографията и хората ще искат да я снимат. Църквата се казва Сен Мартен.

Но пък от задната и страна е просторно и може да се снима на воля, има площад с името на църквата, монументът е на падналите във войните през XX век.

Като пристигаш с влака от запад се вижда шатото на По, което си е най-важната забележителност в града, затова и се насочих първо към него, но на площада пред него, който се казва Плас дьо Депортасион, се намира Парламентът на Навара.

dav

И ето го Шато дьо По. В него на 13 декември 1553 година е роден Анри IV. В града всичко, което е можело да се кръсти на него, е кръстено. Главната улица пред кметството, хотели, ресторанти, кафенета, всичко е в негова чест. Момчето от малкото градче станало крал на Франция. Не е баш така, защото и преди това си е бил крал, на Навара, но звучи добре.

Вътрешният двор на шатото. Оказа се обаче, че ако не си с група, не можеш да разгледаш сам платената част на шатото. Остана ми само възможността да разгледам безплатната част, която беше една експозиция на втория етаж, посветенена основно на… Анри IV.

Който някога е нарисувал по някакъв повод картина с Анри IV, направил е статуя, статуетка, или каквото и да било, всичко е събрано тук. Не си правих труда да ги снимам всичките, че са много.

На мен ми изглежда много неудобно, но аз не съм крал, не ги разбирам тези неща.

Някога са си нямали футбол и са ходели със знамена на война, сега се ходи на мач.

Градините на шатото, но през февруари още не са толкова впечатляващи, колкото на снимката в картата ми.

Изглед от запад на шатото. За около час даже изгря слънце, задуха и топъл вятър, но прогнозата си беше за дъжд, а напоследък много познават.

Продължението на парка на шатото, геометрията по дърветета много не личи от този ъгъл.

Помотах се около шатото, видях каквото можеше да се види гратюит/безплатно и си продължих в града. Малките френски площадчета, които са през няколко преки.

И следващото, което носи името на първата съпруга на Анри IV, Маргьорит Валоа или кралица Марго.

Площад Клемансо. Под целия площад има двуетажен паркинг. Така е под всички по-големи площади.

От южната страна на площад име две неугледни седемдесетарски сгради, на които първите етажи са нещо като мол с магазини на известни марки.

Вертикалната планировка на денивилираните терени е доста старателно направена, вижда се асансьорът в дъното. Двете тръби на преден план са детски пързалки.

Булевард Пиренеи, с широка алея за разходки и пейки под палмите, от който, но при хубаво време, се открива гледка към Пиренеите и Връх дю Миди. Нямаше българското знаме, но нямаше и на други държави от европейския съюз.

Гледката от алеята за разходка към ниската част и реката. Долу се виждат едни жълти и светещи неща, трябваше да ходя да видя какво са.

Оказаха се всички победители в Тур дьо Франс от началото до наши дни, наредени спираловидно, но за 2018 г. още беше празно. Освен жълти имаше и две неоцветени табла, оставени с цвета на метала, това бяха таблата на годините на двете световни войни.

За разнообразие от старите сгради и една по-нова. Архитектът си гледа каквото му е интересно.

По алеята за разходка на булевард Пиренеи се стига до парк, в който се намира Пале (дворец) Бомон, бивш зимен дворец, построен в самото начало на XX век, в момента е казино, конгресен център, както и дом на симфоничния оркестър на Беарн.

Парк Бомон (Beaumont е фамилно име на човек).

Плас де ла Либерацион с църквата Сен Жак (Свети Яков, испанците обичат да превеждат имената, и в картата ми на испанския превод Анри IV е Енрике).

На площад де ла Либерасион е и Съдебната палата (Пале дьо Жюстис) и още един монумент на падналите във войните.

Поваля си добре, напоителен дъжд със ситни капки, но много мокрещ, но аз бях подготвен с два дъждобрана, един дъжд не може да ме спре. След дъжда по центъра се напълни с хора, а се ориентирах към приключване на разходката.

Оставих за по-накрая да покажа подземния паркинг на площад Клемансо. Това са осветителните и проветрителните дворчета, които са оформени, те са две, едното като фонтан с водопад, а това е градина. Виждат се двете нива на гаража. Имам снимки и отвътре, но паркинг в мол сте виждали, същото е.

Последната снимка е гледка от ниското към алеята за разходка на булевард Пиренеи, който е на терасата върху арките. И това ми беше разходката из По, снимките са над 500, та ми беше доста трудно да избера само 33, колкото съм си дал ограничение за публикациите тук. И продължавам към следващия град, а най-хубавото е, че не знам кой ще е. Казано в стила на Емо Чолаков, на работа съм, но се чувства като екскурзия.